Постът е време на усилено покаяние и на вглеждане в себе си. И ето, ние пристъпваме към тайнството Изповед, но много често се случва да не знаем какво точно да кажем. Затова оставяме и там да тече обичайният ход на ежедневните ни мисли: „Пуша цигари, понякога пия по една-две ракии повече, случва се вкъщи да се спречкаме, заглеждам се по съседа (съседката)…“ „Само това ли е?“ – пита свещеникът. „А какво друго?“ – казваме ние? И наистина – какво друго? Има ли нещо друго, което да кажем на дошлия да приеме греховете ни Христос? Има ли нещо друго, което да направим за себе си? Нима духовният ни взор е толкова плитък, че да се плъзга само по повърхността и никога да не ни носи мир? Защото истинската изповед би трябвало да донесе онази утеха на благодатта Христова, за която постоянно говорим, но познаваме само от книгите. Затова реших за обща наша полза да дам пример с една изповед, от която да се научим на истинско покаяние. Вярвам, че ако погледнем честно на нея, ще намерим доста от себе си и дори ще има какво да прибавим. Като чете написаното по-долу, човек може да си помисли, че то е излязло изпод ръката на някой голям грешник. Но всъщност негов автор е един от най-великите праведници, живели някога – преподобният Ефрем Сирин. Такъв е парадоксът на духовния живот – праведниците оплакват себе си като големи грешници, а ние, грешните, не намираме почти нищо порочно в себе си. „Не съм крал, не съм убивал, нищо лошо не съм правил…“ – нали така твърдим?! Затова на Страшния съд всички ще бъдат изненадани. Светиите от своята праведност, а тези, които считат себе си за праведни – от изобличението. И тъй, има на какво да се поучим от св. Ефрем, за когото казват, че да плаче е същото както за другите да дишат. Написаното от него е достъпно за всички. Той се кае не само пред Господа и духовника си, но и пред хората от всички времена, които биха искали да го чуят и да заплачат заедно с него. Продължете да четете „Уви, за мен, Господи!“
„…Пътят на духовния живот не е лесен. Виждайки в себе си явни и тежки грехове, ние се смиряваме и започваме да се каем горещо и от сърце. Но когато външните очевидни грехопадения са отсечени, е лесно да изпаднеш в самодоволство и да си помислиш: „Аз преодолях толкова много и достигнах плодове.“ Лесно е да паднеш в разслабление и самоуспокоение. Отец Лазар Абашидзе вярно говори: „Това е станало една от разпространените болести на нашето време: сега хората – по вкоренилото се в тях сладострастие и склонност да търсят винаги и във всичко комфорта и приятното – самия духовен живот вече разбират като средство за бързо получаване на такова вътрешно „блаженство“, сладостен покой и еуфория.“ 
Има една история от житието на св. ап. Иоан Богослов, която ме разплаква. Климент Александрийски разказва как веднъж любимият ученик на Господа отишъл на проповед в град Смирна. Там той се запознал с един юноша с изключително благородно и отзивчиво сърце. Апостолът видял в него голям потенциал и бащински го обикнал. Прибрал го при себе си, кръстил го и го поучавал. Но ето, че се наложило ап. Иоан да предприеме още едно от своите мисионерски пътувания и затова оставил момчето под грижите на местния епископ. За съжаление, духовникът се отнесъл пренебрежително към молбата на апостола. Юношата попаднал в общество на лениви, развратни и престъпни хора. 
Повечето неща в живота имат поне още един план, отвъд този, който се вижда от пръв поглед. Например, влизаш да вечеряш в скъп ресторант. Обстановката е приятна, леко приглушена светлина, тиха музика… „Добър вечер, какво ще желаете?“ Усмивка. После поръчката ти отлита с крилете на малката, откъсната от кочанче бележка. И само след няколко метра полет прекосява границата между релаксиращото настроение и обичайното ежедневие. Какво необичайно може да има в една кухня, ще кажете, просто там готвят… Да, няма нищо… И все пак, аз виждам, знам, че там има едни хора, които и тази вечер не са със семейството си. И то срещу сума, несравнимо по-малка от тази, която ще оставиш в ресторанта. Там е и онази баба, която е успяла да си намери работа като миячка на чинии. И знаете ли, тя е доволна от това, че е изкарала нещо, защото пенсията не стига за лекарства или за шоколад на внучето… Ще се прибере пеш, понеже заведението затваря след последния трамвай. И докато върви в тъмното, ще си мисли, че нещата са се развили добре, защото готвачът й е сложил в найлоново пликче нещо от останалата храна… Е, освен ако шефът не е организирал нещата така, че остатъците от храната задължително да заминават за една свинеферма. Но съм сигурен, че дори и тогава има начин да свиеш нещо от това, което по право се пада на щастливите прасета… Ще кажете, че не навсякъде е така… На някои места хората са добре платени и доволни от работата си… А аз ще ви отговоря: Е да, наистина на някои места и хората са щастливи… bon appétit и запазете едно меню, за да прегледаме десертите. 
„…Ти, Който Единствен знаеш какво е в сърцата, прие техните страдания и смърт за нещо повече от всяко всеплодие“. – така се обръща към Господа кондакът на светите първовърховни апостоли Петър и Павел. Велико изречение, което явява затруднението на проповедника. Какво да разкажа за любовта на тези, в чиито сърца не мога да надникна? Още повече, че за мен представлява затруднение да „видя“ дори собствения си вътрешен живот. И как да похваля тези, чиито усилия са зачетени за повече от който и да е друг плод на света? Нима не съм заплашен от това думите ми да се окажат празни приказки на човек, който не е очевидец на станалото, но обича да се опиянява от собствения си говор? Дистанцията между тези, които пребивават във вечния живот и любовта на Бога – и нас, които живеем в посредствеността на последните, лишени от топлина времена, изглежда съкрушаваща. Те там, а ние тук – отдалечени не толкова по място, колкото по чистотата на сърцата. 
Св. Петър Атонски живял през втората половина на VІІ век и първата на VІІІ век. Родил се в Цариград. Бил схоластик (в тогавашното значение на думата – човек, изучил законите и мъдър изяснител на трудните места от писанията ). Заедно с това имал и чин на пълководец, и понеже бил изкусен и опитен във военното дело, царят многократно го изпращал на война. В един от тези военни походи в пределите на велика Сирия, лежаща на границите на Вавилон и Финикия, по Божие допущение се случило така, че Петър претърпял пълно поражение. Той бил пленен заедно с много войни, и варварите го отвели в Самар, силна арабска крепост, намираща се на брега на р. Ефрат. Те оковали пленника с тежки вериги и го хвърлили в смрадна тъмница, под засилена охрана, забранявайки всякакъв достъп до него и лишавайки го от каквото и да било утешение (това се случило през 667 г., по време на царуването на император Теофил, когато агаряните завладели Амория Фригийска, отвели много пленници в Сирия. Тогава пострадали и прочутите 42-ма Аморийски мъченици – 6 март).