Когато става дума за правилно преподаване на Божието слово, проповедникът често се вижда притиснат от една дилема. От една страна (ако подходи честно) в сърцето му кристализира усещането за собствената немощ, а от друга е задължението на всеки християнин да бъде благовестник. Накрая в съзнанието изплуват думите на св. Григорий Богослов: „Ако имаш да кажеш нещо повече от мълчанието, кажи го.” Тези думи са много актуални за времето на поста, за времето, в което се готвим да покажем поклонението си пред Честния и Животворящ Кръст, на Който нашият Господ се разпъна за спасението на света. Продължете да четете Проповедта и поклонението пред Кръста →

Има една случка от юношеството на свети Серафим Соболев, която винаги ме е трогвала. По това време той все още се казвал Николай и учел в Семинарията. „Веднъж всички момчета от класа се събрали, за да изобличат своя съученик, крадеца М. – разказва архимандрит Пантелеймон Старицкий. – Председателят на събранието започнал от катедрата обвинителната реч. М., разбирайки накъде върви работата, веднага станал от мястото си и като минал през класа, седнал до Николай Соболев и навел глава. Николай започнал тихо да го утешава: „Нищо, нищо! Не се бой!“ Продължете да четете За свети Серафим и за милостта →

Свети Евтимий, патриарх Търновски – 20 януари

Има едно изречение, което често обичаме да повтаряме: дошли са последните времена, днешното време е оскъдняло откъм святост, любовта е започнала да изстива у мнозина. Ние, съвременните хора, много обичаме да предявяваме претенции към любовта – изстинала или не. Към любовта на другите… И рядко става дума, в мислите ни или в разговорите с другите, за собствената ни любов, за това какво излъчва тя… Има ли я, няма ли я… Един от белезите, по които това личи, е отношението ни към светците. Измежду тях като ярък светилник сияе светейшият патриарх Евтимий Търновски. Продължете да четете Срещите при “Попа” →

Преди време се опитах да напиша един откровен текст. Като го прочете, моят приятел Фенерски ме попита: “Отче, да не би да си чел книгата ми? (“1994″)” “Не, – казвам му – още не съм” – “Защото – допълни – звучи като нейна рецензия” … Помислих си: “Не е чудно!” Текстът ми беше за аустсайдерството на нашето поколение. И за това, че ние имаме само една тема – битките ни със света и раните, които носим от тях. Значи не е трудно да прозвучиш близко. И все пак, сега, когато прочетох книгата, ми се прииска да напиша нещо за нея…

Продължете да четете Проповед като рецензия на книга →

– Ама какво хубаво слънце е светнало днес! – каза ми една жена, която срещнах, докато се разхождах между двата храма на езерото.
– Хубаво… свети, ама не топли. – отвърнах…
А после ми дойде помисъл: Точно като днешното благочестие.
Свих се в якето заради студения вятър. Зима… Продължете да четете Езерни →

Има едно изречение, което се повтаря в повечето разговори, които водим със своите познати през последните години. Забелязали ли сте колко често си казваме един на друг, че светът около нас някак е станал ненормален, че хората наоколо стават все по-лоши?! Пропаднали политици, алчни концесионери, безмилостни началници, амбициозни колеги… Неверни любови, маршируващи страсти, танцуващи пороци, нахално блудство, претенциозно бездарие и още много… Нищо не е така, както беше някога, казваме… Ето такива най-често са боите, с които рисуваме картината на живота. И едновременно с това (колкото и парадоксално да изглежда), културната среда, която изграждаме, настоява да нарича себе си позитивна. „Положителното мислене” те дебне буквално от всеки ъгъл, за да шамароса печалните ти мисли и да те попита агресивно с начервените си устни: „Ти толерантен ли си?”. Чакай малко, към какво да съм толерантен? Що за шизофренна ситуация е тази, в която живеем? Хем да ме боли от нещо, хем да го одобрявам?! Да ми е тежко от греха, който ме заобикаля и да съм толерантен към него… Нашата сбъркана свобода прилича на луксозна къща с голям зелен двор. Всичко в нея е много хубаво, но недостатъкът й е, че има само една врата, която служи за вход, но не и за изход. Влезеш ли веднъж, няма излизане – можеш да се любуваш на градината само през прозореца, но никога отвън. Свободен си да харесваш греха, свободен си дори да го правиш, но не и да го отричаш. Това е единствената „морална” забрана.    Продължете да четете За отровните болкоуспокояващи и Истинския Лекар →

Някъде към края на ноември или началото на декември на езерото пада мъгла. И с малки изключения не се вдига до пролетта. Така у хората, които идват рядко, се появява известно раздвояване. Лятното цъкане с език: “Брей, вие тук живеете като в Рая!”, се превръща в: “Абе, вие тук как не развивате депресии?”. Понякога мъглата е толкова гъста, че не можеш да видиш нищо дори на 5 метра от теб. Сутрините приличат на декор от филм за крал Артур и храбрите рицари от кръглата маса. Крачиш, а наоколо никой. Само натрапващото се смущение защо още не чуваш стъпките на коня на сър Ланселот. Продължете да четете Мъгла →

Преподобни Серафим Саровски – 2 януари / 19 юли

Когато за пръв път прочетох житието на свети Серафим, бях просто едно объркано квартално келешче. За разлика от много мои връстници, все още нямах представа накъде точно искам да се развие животът ми. Тогава нямаше много духовни книги. Или ако е имало, те са се разпространявали в ограничена среда. До мен беше достигнало само едно Евангелие от апостол Лука – благодарение, разбира се, на някакви протестанти, които веднага след избухването на така наречената демокрация, бяха усетили, че никой няма да пречи на делото им и раздаваха книги из цяла София. Така непостижимият Божий Промисъл използва духовните лъжци, за да посее първите семена на истината в сърцето ми. Никога не съм харесвал протестантството. Дори и тогава, когато за пръв път прочетох Евангелието, разбрах, че ако човек вземе насериозно тази Книга, няма да се държи и да говори като тези хора. Както и да е – това е друга тема. Продължете да четете Проповед за свети Серафим Саровски →