8 Неделя след Пасха – Петдесетница (Иоан 7:37-52; 8:12)
Има нещо характерно за съвременния човек – той все повече се отдалечава от другия. Все повече губи истинско разбиране за другия. Не говоря само за съпричастността към проблемите на ближния. За това, че той може да е болен, беден или уморен… Нито за съпричастността към радостите му. А за неспособността на съвременния човек да води диалог с другия. С кой друг ли? С който и да е друг. Затова и нашето време е толкова самотно. Времето на самотниците. Макар и да живеем в „глобално село“, макар и да имаме facebook и skype, макар и да живеем в милионни градове… Въпреки всичко сме толкова сами… Continue reading →
В света, в който живеем, почти не е останало място за смъртта. Вижте за какви работи си говорим – най-напред и най-много за забавления. Но още и за телефони, за коли, за бизнес планове, за най-различни светски перспективи, за пари, за власт, за успехи… Но никога за смъртта. Сякаш че живеем в едно време, в което смъртта не съществува. Сякаш че днес хората не умират… Continue reading →
Има нещо в честванията на 24 май, което още от малък ме е учудвало. На този ден всички говорят за книгата, като за някакъв идол, който изисква поклонение. Като за нещо самоочевидно добро. Нали помните – „книгата е прозорец към света“. А после следват ахкания и охкания колко добре е да четеш и какъв апокалипсис би настъпил с теб, ако не го правиш… И така всяка година! Continue reading →
Не, 24 май няма да бъде ден на веселие! Поне не скоро! Прекалено амбициозно е да се надяваме да бъде такъв. Затова е необходимо да разберем вътрешното му съдържание. Да вникнем в смисъла му! Да почетем светиите му… Защото политическите празнословия не са радост, всяко дете ще ви го каже! Continue reading →
Неделя привечер. Метрото. Вагонът ни – нито пълен, нито празен. Тоест, бяха заети само седящите места. Почти всички от млади мъже. Повечето от тях в такава поза, сякаш ги духа силен насрещен вятър и трябва да са с широко разтворени крака, за да устоят на течението. Срещу мен се протягаше на седалката високо момче, очевидно спортист. Поне така се разбираше от разговора му по телефона. Не, не съм го подслушвал. Стоях си прав до една дръжка и се опитвах да чета акатист. Не много успешно, защото младежът така крещеше в слушалката, че целият вагон беше съпричастен с проблемите му. А те не бяха малки. Участвал в мач и там изгонили нечестно негов съотборник. Неспортсменски го накарали да напусне. Вероятно в най-важния момент. Може ли такова нещо?! И т.н. Continue reading →
Има един епизод от житието на св. Пахомий Велики, който много ме вълнува. „Когато преподобният навършил двадесет години, бил взет във войската. По това време император Константин водел война. Пахомий със своите другари тръгнал на път. Привечер стигнали до град Еснa (в Египет). Тук били оставени под стража в сградата на тъмницата. Скоро дошли християни със запаси от хляб и всякакви храни и усърдно молели пътниците да подкрепят силите си. Когато след това Пахомий попитал защо тези хора се грижат за тях, без изобщо да ги познават – му отговорили, че те са християни и постъпват така заради своя Бог. Това оказало силно въздействие върху впечатлителната душа на Пахомий. Continue reading →
Едно време имах една идеалистична представа, че с възрастта човек омеква, поумнява, помъдрява, смирява се, намира себе си, успокоява се, приготвя се и се издига. Простих се с нея, както и с няколко други подобни. Днес ми е особено тъжно, когато видя човек на почтена възраст, който има акъла на безсловесно. Значи всичките ти години са минали всуе? Значи нищо от това, което си преживял, което те е сполетяло, не ти е било за полза? Continue reading →
Имам една дарба. Умея да провалям златни възможности. Да, знам, не е кой знае какво… Колко пъти ми казваха: „Не трябва да правиш нищо. Попаднал си на такова място във водовъртежа на живота, че той сам ще те изхвърли нагоре. Без прояви на идеализъм, без изблици на ненужна чест, без опити да оправиш света. Просто не прави нищо, не е сложно!“ После обърквам всичко. И не без да искам. Съвсем преднамерено. Continue reading →
Понякога човек няма думи. Не му се говори, защото е усетил нещо велико. И остава едно само леко притеснение, че това чувство ще избледнее след седмица-две. И на негово място отново ще дойде всичко онова старо и досадно…
Ако имаше как да се запази! Ако хората в света живеехме така, че да усещаме и тук това същото нещо!
Хей там отзад на снимката е манастирът Ставроникита, в който се поклонихме на мозаечната икона на свети Николай.
Поклонихме се и на Портаитиса в Ивирон. И отново на образите на Христос, Богородица и светиите в Ксенофонт, Дохиар, Зограф, Великата Лавра, Кутлумуш.
На 1/14 април се чества един от великите Оптински старци, просияли в края на ХІХ и началото на ХХ век – преподобният Варсануфий.
Той се родил на 5 юли 1845 г. със светско име Павел Иванович Плиханков. Пътят му към манастира бил дълъг и нелек, прекарал в света 46 години, т.е. по-голямата част от живота си. Кадетски корпус, военна служба, блестяща кариера. Възможност за придобиване на всички земни блага. И… отказ от всичко. Колегите и познатите по никакъв начин не можели да разберат що за „дефект” има в стройния и красив полковник, целият облик на когото излъчвал някакво удивително вътрешно благородство. Не иска да се жени, балове и обеди с покани, както и други светски развлечения, избягвал. На театър – случвало се да ходи, но и това изоставил. Continue reading →
"идете по кръстопътищата и, колкото души намерите, поканете ги на сватбата" (Мат. 22:9)
Има нещо характерно за съвременния човек – той все повече се отдалечава от другия. Все повече губи истинско разбиране за другия. Не говоря само за съпричастността към проблемите на ближния. За това, че той може да е болен, беден или уморен… Нито за съпричастността към радостите му. А за неспособността на съвременния човек да води диалог с другия. С кой друг ли? С който и да е друг. Затова и нашето време е толкова самотно. Времето на самотниците. Макар и да живеем в „глобално село“, макар и да имаме facebook и skype, макар и да живеем в милионни градове… Въпреки всичко сме толкова сами… Continue reading 
Има един епизод от житието на св. Пахомий Велики, който много ме вълнува. „Когато преподобният навършил двадесет години, бил взет във войската. По това време император Константин водел война. Пахомий със своите другари тръгнал на път. Привечер стигнали до град Еснa (в Египет). Тук били оставени под стража в сградата на тъмницата. Скоро дошли християни със запаси от хляб и всякакви храни и усърдно молели пътниците да подкрепят силите си. Когато след това Пахомий попитал защо тези хора се грижат за тях, без изобщо да ги познават – му отговорили, че те са християни и постъпват така заради своя Бог. Това оказало силно въздействие върху впечатлителната душа на Пахомий. 
