All Articles by Отец Владимир Дойчев

202 Articles

All Articles by Отец Владимир Дойчев

81 Articles

All Articles by Отец Владимир Дойчев

58 Articles

All Articles by Отец Владимир Дойчев

14 Articles

Старата странноприемница…

Светът все повече заприличва на странноприемница. Нали помните онова клише, че той е кръчма и всички трябва да седнем на една маса? Почти се е изпълнило. И странноприемницата почти се е обърнала на кръчма. Е, не всички маси са съединени, но пиянският дух владее над повечето от тях. Разнообразен в своя размазан поглед. Тук има всичко: хитри кръчмари, които успяват да припечелят от купонджийското настроение на останалите, което предварително сами са създали; хулигани, които се бият, стиснали в ръце парчета от бутилки; дремещи в алкохолен сън върху някой ръб на маса; леки жени и леки мъже с амбиции за власт и пари; оркестър с глупава музика; сервитьори, които с галантна чупка в кръста си чакат бакшиша, който е смисъл на живота им; гирлянди, панделки, елхи… Но най-вече – умници. Никога досега в старата странноприемница не е имало толкова умници. Те стоят загледани в нищото, подпрели глава върху ръцете си. А нови роденовци ги изобразяват като мислители. Те разбират от всичко – от политика, икономика, култура, философия, религия… Сготвили са един грамаден духовен гювеч. Приели са всичко, за да отхвърлят всичко. Искат да оцветят с нещастието си всички гирлянди и да ги направят тъмносиви, та да няма дори и спомен от празника, който сами се готвят да празнуват. Продължете да четете Старата странноприемница…

Писмо до близък

Мислех да напиша тези неща за Въведение Богородично. Но после си казах: Защо пък трябва да има конкретен празничен повод, за да говорим за влизането ни в храма? Нима това не е ежедневен въпрос на живот и смърт?… Стига, разбира се, да ти пука за другите!
По същество това не е проповед, а просто разпиляна болка във вид на думи. Ако някой сметне, че ще му послужи, нека се наведе и си събере колкото му трябва. Ако пък изобщо не му трябва, нека приеме правото ми на участие в онази измишльотина, която малко маниерно наричаме демокрация. Най-напред написах, че докато ми позволяват да говоря, ще го правя. Но после го изтрих, защото не е вярно. Дори разказах на някои приятели, че пиша всеки текст като последен. „Пиша това и край!…” Все повече ми се мълчи. Все повече усещам жизнената необходимост на притихването и молитвата. Но после любовта към дълга, който имам, ме отвежда отново пред компютъра… Разпънат между тези противоречиви чувства, които ме владеят от дълго време, попаднах „случайно“ на един текст, който най-напред ме стопли, после ме просълзи от умиление и накрая ме разплака от скръб. Този текст всъщност е писмо, в което един блогър разказва живота си на любимия си фронтмен Еди Ведър. Предполагам, че някои ще кажат, че свещениците не трябва да се впечатляват от такива неща. Други пък изобщо не знаят кой е Еди. За да ви обясня, ще трябва да ви припомня историята на моето поколение…

Продължете да четете Писмо до близък