Ще ви призная нещо – мисълта за Евангелската Витания и за дома на Лазар, Марта и Мария винаги ме е умилявала. Тук идвал Този, Който нямал де глава да подслони. Тук идвал Преследваният от фарисейската злоба и лицемерие, постоянно Притисканият от народните скърби и болести, юдейските капризи и неверие, идвал Самият Господ… Идвал при близки, при които да намери отрада, топлина и приятелство. Тук Марта се улисвала в шетня, за да се чувства Скъпият Гост добре. Мария седяла в краката Му, за да слуша пресладките Му спасителни думи. Лазар показвал обичта си. Не е чудно, че именно него Спасителят избрал, за да извърши най-великото си чудо – възкресяването след четиридневна смърт. И отново тук Христос идва на вечеря в последните спокойни часове преди страшните Гетсимански и Голготски събития. Възкресеният Лазар е до Него. Отново Марта се грижи да Му е уютно, а Мария помазва нозете Му с чисто нардово миро и ги отрива с косата си… Продължете да четете Нашата Витания
Архив на категория: Без категория
Божи гробища
БОЖИ ГРОБИЩА
Задушница.
Вчера преди обед и ние отидохме на семейния гроб. Когато влизах в селското гробище, една „странна“ мисъл ме осени: ако бихме постигнали целта на християнския живот, сега аз щях да влизам в храм, а наоколо щяха да са скрити под крина свети мощи на знайни и незнайни Божии светии!
И тая мисъл едновременно ме зарадва и натъжи:
Зарадва ме, защото християнският живот и Божията правда са толкова светли, толкова всенадеждни, толкова смислени и обгърнати от сиянието на вечния живот, че тук скръбта няма място!
Натъжи ме, защото нашата скръб е не затова, че сме мъртви, а за това, че целият си живот не сме излекували душите си, та се е наложило Църквата да създаде дни в годината на особено напомняне на това, че повечето от нас, почти всички да го река, си отиваме неизпълнили своята цел. Отиваме си с рани, мнозина – с гнойни, вонящи на вечна смърт рани: непокаяни, непричастени, непомазани. И въпреки това Задушница е отново време за лечение – чрез изповед на немощта, болестта, недъзите на нашите покойници и гореща молба Бог да ги излекува, колкото е възможно за всемогъщия, всемилосърдния, всеобичащия назован Спасител Бог, дори там, в отвъдното – тези, които са вярвали и са очаквали и вярват и очакват и сега прошката и елея на изцелението.
Сетне мисълта ми се пренася към света сега. Ние търсим всевъзможни решения, за да „спасим“ света – от предизвиканите от самите нас, от нашите греховни рани, кризи и епидемии. Ние дори не осъзнаваме, че носим лекарството в съкровищницата на собствената, от Бога дарена вяра! И вместо да спасим себе си от корените, та да прекратим и последиците им, ние се измъчваме – несговорна дружина, не могат си почина!
И вследствие, онова, за което Спасителят „слезе от небесата, въплътен от Духа Светаго и Дева Мария, и стана човек, и бе разпнат, и бе погребан, и възкръсна в третия ден според Писанията“, онова, за което Бог дари на човечеството най-великия дар – Духа Светий, сиреч Себе Си! – остава забравено, неразбрано и дори отхвърлено (спомнете си затварянето на светилищата Божии, православните храмове, „заради пандемията“!)
Болниците препълнени с живи болни, гробищата препълнени с мъртви болни! Светът е една огромна болница с все по-малко лекари и с все повече болни, танцуващи и хилещи се на Едничкия, Който може, Който иска, Който би се въплътил и страдал отново, за да ги излекува.
Воля Божия? Не. Воля човекова. „Негово величество човекът“ (по П. Пенев) решава. Дори бърка в гените си, в пола си, в красиво сътворения от Бога човек! „Негово величество човекът“ не се смирява и от пандемии. Той гордо крачи, марширува през гробищата, които твори от нищо и никакви причини, и пее химни на себе си.
И забравя онова, което Задушница се опитва да му напомни кротко: че гробищата са били предназначени от Архитекта на живота като светилища на истинските свръхчовеци – на смирените Божии угодници. Че гробищата са предназначени да бъдат – до един! – като Гроба на Единия. Божи гробища!
П. Хинов – 8 ноември 2020 г.
Време за изпити
Проповед на Неофит – митрополит на Морфу, произнесена на 3 август 2020 г. след Литургия и панихида за о. Сава Ахилеос
Живеем в апокалиптични, пределни времена, в апокалиптична атмосфера, която само този, който има проблеми с духовното обоняние, няма да усети. Божии човеци десетилетия наред ни подготвяха, че ще дойдат трудни дни, че епохата на приятните приказки ще свърши в даден момент. Покварата на човешките нрави ще стигне до своя предел. Св. ап. Павел ни казва и личбата, по която ще узнаем това. Той пише към Римляни в първа глава, че когато мъжете станат жени и жените станат мъже, тогава е началото на края. Кой го слуша това? Кой го вярва? Доскоро, когато го казвахме, ни се подиграваха. Кипърецът вярваше в сигурността на парите, на здравето си, на телесното псевдоздраве, без осветена или поне освещаваща се душа. Но без освещаваща се душа тялото е един подвижен труп. Да не влагаме много в телесното здраве, с множество предпазни мерки и да не забравяме, че тялото е живо, защото човекът има душа. Знаете много добре Кой влага и Кой взема душата, когато иска. Не когато иска владиката Неофит или вие, а когато иска Този, Който като Бог има власт над мъртвите и живите. Продължете да четете Време за изпити
За спасението на себе си и от себе си
Една от най-странните фрази, които като християнин съм чувал, е „спасявам се“.
Цялата прелест на фразата е събрана в това „се“. Себе си. Сам. Своята душа. Както е известно, във възвратните действия субектът (суверенно) извършва действието върху самия себе си – храня се(бе си), обличам се(бе) си… Понякога това действие върху себе си придобива и нравствен оттенък: обичам се(бе си), мразя се(бе си)… Но в случая действието на субекта върху себе си е с много по-значим оттенък – богословски, сотериологичен. В изречение, където подлогът е сам вършител на действието, Бог може да е единствено „свидетел“, пряко или непряко допълнение. Страшното е, е дори в живот, мислен като християнски, Бог може да е само „допълнение“ към подлога – нашето „Аз“!
Да вземем и друг един почти неупотребяван вече израз: „Спасяван съм.“ Друг (Съвършено Безгрешният) е мой Спасяващ, мой Спасител. Аз съм толкова безсилен, че „нищо не мога да правя без Него“ (Иоан. 5:15). Според мен, по тези мънички езикови показатели можем да придобием дълбока представа за начина на мислене на човека. Според мен един искрен, дълбоко каещ се християнин, никога не би казал, че „се спасява“. Спасява Христос, единствено Христос! Кого спасява? Христос спасява грешниците, погиващите, тънещите, давещите се. Кой се спасява? Спасява се разумният, мъдрият, самостоятелният, знаещият, можещият. Който го може в Църквата, може го и без Църквата – логиката на отпадането от вярата и Църквата се крепи върху това невероятно „се“. С Църквата се разделят най-лесно „спасяващите се“. Ние оставаме в Църквата, защото не се спасяваме, защото не можем да се спасим! Ние пълзим към спасението („аз съм червей, а не човек“, Пс. 21:7), търкаляме се(бе си) към него („А от дните на Иоана Кръстителя до сега царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят“, Мат. 11:12), влачим се(бе си) с всички сили и очакваме да бъдем спасени – първо от себе си, от собственото си спасяване, от всичките си претенции за спасяващи се. Нашето „се“ започва и свършва с отвореното към Христа сърце, с подадената Нему безсилна от Адамово време ръка. „Ако не станете като децата“ (Мат. 18:3) включва и детското съзнание за неизбежна потребност от Отеческа сила, закрила, детското съзнание за безсилие и действителния опит на това човешко, детско пред Бога, безсилие. Нашата вяра в Неговото спасение постепенно ни учи на надежда само и единствено на Него; и едва когато тази надежда стане дихание на живота, ума и сърцето ни, някаква искрица от любовта към Него може би ще осветли пътя, по който Той иска да вървим, за да ни спаси!
Свети Иоан (Максимович): Нищо не е страшно за уповаващия се на Бога!
“Къде да отида от Твоя Дух, и от Твоето лице къде да побягна? Възляза ли на небето – Ти си там; сляза ли в преизподнята – и там си Ти. Взема ли крилете на зората и се преселя на край-море, – и там Твоята ръка ще ме поведе, и Твоята десница ще ме удържи.” (Пс. 138:7-10)
Не успява вниманието ни да се спре на случващото се в една страна и скоро бива привлечено към по-страшни събития, неочаквано избухнали на друго място. Не успяваме да вникнем в тях и още по-нови събития отвеждат взора ни на трето място, заставяйки ни да забравим предишните, въпреки че те не са престанали. Продължете да четете Свети Иоан (Максимович): Нищо не е страшно за уповаващия се на Бога!
Молебен канон към Свети свещеномъченик Харалампий, епископ Магнезийски
(чете се при епидемии)
Свещеникът: Благословен е нашият Бог всякога, сега и винаги и во веки веков.
Певците: Амин.
Псалом 142.
Господи! Чуй молитвата ми, послушай молбата ми по Твоята истина; чуй ме по Твоята правда и не влизай в съд с Твоя раб, защото пред Тебе няма да се оправдае нито един от живите. Врагът преследва душата ми, натъпка в земята живота ми, принуди ме да живея в тъма като отдавна умрелите, – и отпадна в мене духът ми, онемя в мене сърцето ми. Спомням си за стародавните дни, размишлявам за всички Твои дела, разсъждавам за делата на Твоите ръце. Простирам към Тебе ръце; душата ми е към Тебе като жадна земя. Чуй ме по-скоро, Господи: духът ми изнемогва; не скривай лицето Си от мене, за да се не уподобя на ония, които слизат в гроб. Дай ми да чуя рано Твоята милост, защото на Тебе се уповавам, Господи. Посочи ми, Господи, пътя, по който да вървя, защото към Тебе възнасям душата си. Избави ме, Господи, от моите врагове: към Тебе прибягвам. Научи ме да изпълнявам Твоята воля, защото Ти си мой Бог; Твоят Благ Дух да ме води в земята на правдата. Заради Твоето Име, Господи, оживи ме; заради Твоята правда избави от напаст душата ми и по Твоята милост изтреби враговете ми и погуби всички, които угнетяват душата ми, защото аз съм Твой раб. Продължете да четете Молебен канон към Свети свещеномъченик Харалампий, епископ Магнезийски
Кратковременен кръг
Сякаш всичко в човешкия живот е предназначено да учи човека на смирение.
Зачатието му и раждането му, с тяхната безпомощност, му дават знак, че каквито и дарования да е получил, възелът на живота му е вързан в същия мрак, влага и невъзможност да прояви волята си както и при най-низшия бозайник.
Младенчеството му, с неговата безпомощност и податлива на всичко памет и всеядност, че семейството му е най-важното „събитие“, което ще определи дори насоките на волята му, навиците му, и най-вече – езика му, за цял живот.
Детството и юношеството го превръщат в мъжа или жената на своето време, място, среда и получени наготово мисли от хората, книгите и (уви, най-вече) безспирно облъчващите го медии. Жаждата за свобода, която в младежките си години сме изпитвали, е всъщност някакъв болезнен, но и първичен, немъдър порив да литнем, без да сме отхранили крилете си в тая велика тайна – търпението на смирения дух. А преждевременният полет знаем горчиво как свършва.
Утъпканият път на работещия човек, малките му „приключения“, безповоротният курс на ветроходката с едно платно, наречена „оптимист“, земните му привързаности, пристрастия, претенции и мечти – тези малки, растящи окови, все повече го отдалечават от първоначалния „замисъл“ за свободата, който е могъл да захване с Божията помощ – да се смири и гледа без осъждане, но с болка, състрадание, прошка и любов на всичко ставащо в него и около него.
Ако за изкачващия се по колелото на живота човек е толкова трудно да се научи да гледа с очите си, да слуша с ушите си, да мисли с ума си и да цени и не пилее словото си, какво да кажем за наченалият да се спуска по него? Той вече би трябвало да е научил първия урок – да владее прокобната власт на любопитството над него, а не да си играе, при това нетърпеливо, с остатъка от дните си. Уви, мъдростта е свила гнездо на някоя друга планета, не на неговата!
Слизането отнема сила по сила на тялото, но отваря нови хоризонти пред ума, който не е въздигнал себе си в божество. За мнозина смирението става реална възможност за промяна в живота – каквато смътно са мечтали да направят, но не са имали мъдростта за това. А тя – реалната промяна, – започва именно със смирението. Колкото по-надолу ни тегли беззаветната неизбежност, родена от неправдата, толкова по-ясно в нас се вглежда синьото небе на божественото смирение. Пътят надолу е всъщност завръщането, за което някога може би сме копнеели.
Застаряването сепва любителите на играта. То пробужда любителите на живота и мъдростта. Остаряването пък им връща детството. И колкото по-старее човек, толкова повече напомня животът му малък кръг, стремящ се към точката на своето начало. Освен ако не е вложил всичките си сили да разбие „стереотипа“ на вложения в този кръг устрем към нищетата на духа, призвана да изкара наяве скрития талант човешки. Старее човек и започва – само че в обратен ред – да се учи да ходи, да говори, да помни. И погледът му се свежда към земята. И някакво страшно тайнство се извършва в него – над душата му съд, а тялото му се приготвя да стане това, което е дало началото на Адама, първия човек. Смирението не напомня вече за себе си чрез малки или големи несполуки и падения – то стои пред самия човешки взор и моли човека да се примири с Бога и себе си и да върне със самодържавието на волята си величествения порядък на битието, основан на онова тайнствено божествено смирение, донесло слава във висините Богу, на земята мир, а сред човеците – благоволение.
8 февруари 2020 г.
Не участвувайте в убийството на смисъла!
Черепите и костите на човешки мъртъвци!
Мисълта, която не би минала през ума на играещите с тях е: че и те са били като нас – и ние ще станем като тях.
Тази игра развива:
• Нулева съпричастност към най-голямата трагедия на човека: смъртта!
• Нулево уважение към страданието, породено от тази трагедия.
Тази игра затъпява:
• Усета към немощните, старите, беззащитните;
• Съзнанието за съдбовността на всичко, което мислим, говорим и вършим
• Чувството за отговорност пред семейството, обществото, живота и историята
• Вродения стремеж към смисъл и смисленост на всичко в нашия и чуждия живот.
Защото
• Без смисъл на смъртта – без смисъл е и животът.
• Сериозното отношение към живота е невъзможно без сериозно, трепетно отношение към смъртта.
• Състраданието започва от усета-трепета-тревогата за собствената смъртност и уязвимост.
Жестокостта, безсърдечието и дори убийствата започват:
• с изгубването на трепета пред тайнството на смъртта и личната ни, реална съпричастност и участие в това тайнство
• с банализирането на смъртта (чуждата, естествено!) в тъпите филми с насилие, безчетни убийства, кървища, натуралистични рани, черепи, кости…
• с «празника» Хелоуин, подиграващ страха от смъртта и натрапващ грозотата, отблъскващото, чуждото на смисъла – като своеобразен маскарад на всичко нетърпимо от самото естество на човешкия живот и разума.
От подигравката с чуждата смърт до лекомисленото отнемане на чужд живот крачката е само една – и човек не я прави единствено от страх: след като е отнет трепетът пред тайната на смъртта, отношението към тайната на живота неизбежно става порнографско, цинично, вулгарно.
Моля ви, спасете децата си – поне собствените си деца! – от безумния парад на банализираната смърт. Не участвувайте в убийството на смисъла!
Скелет на жена с детенце, открит при разкопки
Мисли след заминаването на папата
Много от нещата хората, които разсъждават върху църковната позиция на Българския синод, няма как да ги разберат, защото Църквата говори език със съвсем различна философска логика – когато говори като Църква, а не като земна организация.
Тук дори не става дума за „канони“ (една омразна на „отвореното общество“ дума). Знанията за Бога са над времето, те идват от Бога, който е над времето. В богопознанието няма индивидуализъм, няма „еволюционност“ – т.е. истини, отживяващи времето си и даващи място на „по-съвършени истини“. Именно от такова еволюционно в корена си мислене мнозина погрешно разсъждават за църковните истини, разкрити пределно ясно в догматическото богословие, и обвиняват Църквата в закостенялост. Объркването им, понякога искрено и недоумяващо, идва от гледната точка на хуманизма, който поставя човека в центъра на вселената. Затова хуманизмът е антихристиянски в отношението си към богословието, и антиклерикален в гражданската си философия. То се знае, ако човек, а не Бог, е в центъра на вселената, догматите са окови, задълженията ни към Бога са ненужно бреме. Както и родителските заповеди, дори когато са предназначени за спасението на децата от опасност, рани и смърт – в детските възприятия са окови и тегоби и единствено мекотата на детското сърце, единствено склонността на доверчивия детски ум да послуша добрия съвет, спасява децата от „антиродителска революция“. В Писанието, в Преданието на Църквата и нейните канони отново ни говори Бог. И който не приема, че това е така, той просто няма как в едно или друго отношение да не говори срещу Църквата, да изисква тя да слуша децата си, а не да бъде „строг родител“. Но за такъв човек, по самото устроение на душата му, Църквата не е родител. Той предварително е отхвърлил нейния родителски авторитет. С какво право, тогава, напада авторитета на чуждия родител?
Православното Богословие е Христоцентрично. Оттам идва и неразбирането на хората защо аджеба тез човеци – папи, патриарси и прочее – не се разбират. Защо не плеснат с ръце и не поведат общо хорце? Ами защото едните човеци, в хилядолетната си практика извън Православието, са въвели учения и практики, които похулвят Бога (това подробно и точно казват цяла плеяда православни светци за неправославните и небиблейски въведения в католицизма), а другите не искат и не могат да ги приемат и да участвуват в техните практики, защото са неприемливи за православната вяра. Дори можем да ги наречем богохулни. Защото богохулството е непростим грях. А съвместната молитва с неправославно вярващи е духовно участие в богохулство, дори със самото допускане за обща вяра – то е, на светски език, тайно пробутване на човешка клауза в нашия свещен договор с Бога. Само дето ние си мислим че е тайно. Тайно от човеците, които са невежи – да. Но тайно от Бога? Бог не бива поругаван! Това няма как го обясниш. Или го осъзнаваш чрез собствения си молитвен живот; или се доверяваш на ума на ония, чийто молитвен живот е бил тъй богоблизък, че са се удостоили със святост. За нас, вярващите православни християни това не е гледна точка, не е философия – това е път. И то тесен път към спасението. Път, който лесно се напуска, при малко невнимание.
Иначе, онова, което е писано от църковните отци, просветените от Духа, то няма как да бъде изтрито. Още повече, че времевия обхват е 2000 години. Църквата винаги е била единодушна. Това, че някъде има епископи, които не мислят като Църквата, не е нищо ново.Такива е имало още от апостолски времена. Имало е спор дори между първовърховните апостоли за това дали новопокръстените неюдеи трябва да се обрязват. И то спор, основан върху „прочити“ на Писанието. После апостолският Събор взема решение, което става задължително. Църковните решения, които католическата църква е нарушавала и продължава да руши след „разцеплението“ (а от православна гледна точка: отделянето си от Църквата), са на ниво Вселенски събори. Сиреч, дори юридически погледнато, следващите католицизма са нещо като противници на съборното учение на Църквата. И ако отделен епископ на Православната Църква, живеещ на Запад, пише неща, които са в противоречие с писаното от 1000 години и то от най-големите светци на Църквата, това накърнява не стоенето на Църквата в истината, а неговото стоене в Църквата. Критикуващите решението на Синода едва ли знаят, че всеки епископ полага клетва при ръкоположението си да говори ex cathedra така, както говори Църквата urbi et orbi; и че ако не прави това, попада под собствената клетва. И че дори да не бъде наказан за това, Бог няма да остави лъжа и клевета срещу Църквата Си ненаказана – сега (о, ако само е сега, в тоя свят!) или в бъдещия век (о, това на никого не пожелавам!). Църквата изхожда единствено от своето съборно съзнание, затова е Православна. Когато нечие мнение влезе в противоречие със Съборите ѝ, това мнение просто е неправославно и като такова, не е меродавно. Дори да го казва патриарх – вселенски, руски, латински, арктически…
Магарето, на което пристига Христос
Имам един добър приятел – протойерей Николай. Ето, само си помислих за него и ми стана хубаво на душата. Въпреки че не сме се виждали много години, всеки ден се моля за него като за близък, а отдавнашната ни среща помня и до днес.
Беше късна есен. Животът ми вървеше на зле, бях зарязал университета, изоставил момичето си, нямах работа, не знаех какво да правя. Отбих се в близкия храм, просто защото вече нямаше къде да отида. С отец Николай се запознахме на изповед. Приближих се до попадналия пред очите ми духовник и му разказах за безпътицата си. Продължете да четете Магарето, на което пристига Христос