– Нещо много мирише! – извика мъжът ми. – И странното е, че оня ден, като ходих на пазар, пак така миришеше в хипермаркета…

Поех дълбоко въздух, че съм с грип в момента и носът ми не е в най-чувствителната си форма, но ужасната смрад на запръжка от работнически стол през 80-те сякаш ме хвана за гърлото. Спогледахме се и почти едновременно възкликнахме:

– Ауууу, на болшевизъм мирише.

Мъжът ми веднага взе да мрънка:

– Бях я забравил тая воня. Отвратителна е. Откъде идва?

Не беше трудно да се установи източникът, който си е “изпуснал душата” – през компютъра миришеше.

От къде точно ли? От “уханието” на земята, която се опитва да се върти наобратно в интернет. По-точно от потта на хората, които я бутат назад във времето към най-добрите традиции на миналото – доносничеството и клеветата. Нито една тирания, извършвана в човешката история, не е възможна без доносничество. И без благодетели, които определят каква е истината, подплатявайки я с грантове или продукти от магазина. И всичко, разбира се, с най-добри намерения. Има комисия по досиетата. Но моралният въпрос, който стои зад папките, не беше обсъден нормално. Подбуждането към нашепничество си живее в душите ни и чака възможност да се изяви. Такава възможност вече има. Тези, които изпитват носталгия към социализма, могат да си отдъхнат. Вашето време се връща.  Продължете да четете Dad, you’re a louse или четиво за начинаещи нашепници →

Изборите минаха. Е, все още ехото от тях достига до нас през сутрешните блокове на телевизиите или новините. Все още едни хора си играят на тука има – тука нема, в опитите си да задържат новото правителство с някакво крехко мнозинство. Да предположим, че кабинетът все пак се закрепи по-стабилно. И после какво?

Страстите бавно започват да утихват. Има още радостни речи как ще спасим страната, защото се сдобихме не с временни, а с постоянни министри. Медийни поздрави. Още речи. Умора след напрегнатия ден. И след „жизненоважния кабинет” сивото ежедневие се завърна. С всичките му характеристики, надежди и очаквания. Продължете да четете Избори, вейп, ботокс и още нещо… →

Обикновено новината за скорошната и неизбежна смърт на наш близък ни потриса. Колкото и да избягваш мисълта за това, изведнъж някой лекар застава пред теб и ти съобщава вестта, че трябва да очакваш най-лошото. Вече не можеш да се сдържаш и избухваш в ридания. И си казваш: „Не може да е истина. Не мога да го (я) загубя”. И от страх сърцето ти бие учестено.

В този случай не стана така. Един професор още преди десет години безпощадно ни съобщи, че изчезваме като нация. Че България си отива с огромна скорост – с осем души в час. Но тези негови думи се удавиха в общия новинарски поток. Или пък просто не ни интересуваше. Не ни шокира. Не ни разплака. Може би защото не го приехме като загуба на някой близък. Може би България отдавна е спряла да ни бъде близка… А има такива роднини, които не могат да бъдат наречени опечалени. Казват си: „Е, поживя си достатъчно”. И мислят само как след това да разделят имуществото. Продължете да четете С осем души в час →

Кое е първото нещо, за което се сещате, когато се спомене Рождество Христово? Да, разбира се, подаръци. Всеки е бил малък и е получавал някаква изненада – я от Дядо Коледа, я от Дядо Мраз. Родителите ни грижливо опаковаха или това, за което сме мечтали, или това, за което са имали пари, и го даваха на добрия старец, за да ни го поднесе на тържеството в градината или училище. Така или иначе, но всяко детенце отнасяше вкъщи по нещо. А какво получаваше и получава всъщност Рожденикът? Не е ли Той бил винаги най-важен? И винаги най-ощетяван? И винаги най-пренебрегван? Продължете да четете Нашите булеварди не водят към Голгота… →

Все още са дните на Пасха и си казваме Христос Воскресе! Предстоят още светли и прекрасни празници. Например Петдесетница – рождения ден на Църквата. Трябва да сме радостни. А не сме… Поне повечето от хората, с които се срещам. А те, както се досещате, са все църковни… Едно мрачно предчувствие пълзи между нас като вирус. И не всеки е готов да си сложи маска, за да се предпази от него. Не че няма и любители на маските. Продължете да четете В ръцете на Бога →

Сигурно се питате как ще спят довечера депутатите, които избраха правителството? Няма ли да ги гризе съвестта? Категорично ви казвам: ще спят сладко и спокойно като бебета! Като пеленачета, които нямат никакви грижи, освен дали са гладни или им се пишка. Може през последните дни да са имали някакви смущения в съня, защото никога не се знае знае ли се. Току-виж морето не се закваси и нещо с кворума се обърка, а после да им дърпат ушите. Но точно днес тези проблеми отпаднаха. И не бива да се разчита на съвестта. Тя има действие върху човека само до определен момент. После деградацията я превръща в нещо като чистачката в парламента. Нито знаеш името й, нито те интересува. Не я уважаваш, нито я презираш. Просто не я забелязваш. Свикнал си да живееш в нравствена свинщина и дори никой да не чисти, пак ти е уютно и спокойно. Продължете да четете България – тази нова “Сицилиева долина” →

Признавам, че досега не я разбирах много тая песен на адашката Милена и “Ревю”. Чак в последните дни ми просветна… Помните ли я? 

“…Аз съм черна пенлива история,

приличам на чаша студена вода.

Имам реклама, имам поклонници,

в сърцето си нося гъста мъгла.

Йоп-оп-оп-оп, ала-бала,

йоп-оп-оп-оп, ала-бала…”

Тия думи от края на 80-те към днешна дата звучат направо пророчески. Последният човек съм, който трябва да обясни какво е “ала-бала”. А и едва ли е нужно. Но, за другото си струва да поговорим… Продължете да четете “Черна пенлива история” →

Мисля, че не е съвсем честно определени хора да бъдат наричани предатели. Предателят е човек, който е бил част от дадена общност. Споделял е проблемите й. Обичал я е, поне привидно. А после се е отказал от нея, заради някаква лична изгода. В нашия случай става дума само за ползватели. Няма място за сантименти и остарели термини като “любов” и “Отечество”. Изгодата е баща, майка и изгора. А всеки знае, че тя изисква гъвкавост към използваните обекти. Продължете да четете Като пяна →

В тази държава постоянно някой на някого се кара. Управляващите се карат на опозицията. Опозицията се кара на управляващите. Когато някой политик изпадне зад борда започва да ни се сърди, че не сме разбрали неговата мисия, и че не го заслужаваме. Началниците по цялата йерархическа стълбица се карат на подчинените си. Карат ни се в магазина. Разправяме се с някой джигит докато шофираме. Някой непрекъснато се блъска и крещи, за да си осигури по-добро място в претъпкания градски транспорт. Накрая изнервени се скарваме вкъщи. А на тези, на които това не им стига, остава прекрасната възможност за анонимни заяждания в интернет… Продължете да четете Възкресение – въпреки нас и за нас →