Като цяло гледам с умерено равнодушие на пропагандната запъхтяност преди избори. Не съм дете, разбирам, че тя е неминуема. И трябва да се претърпи цялата й временна натрапчивост. И не бих й обръщал внимание, ако случайно не бях попаднал на нещо, което ме възмути. Из интернет обикаля някакъв монолог, наречен “Българско селфи”. То представя българина като мисловна гротеска. А с това не мога да се съглася никога. Продължете да четете Ако не сте плакали… →

Ние всички се стремим към вечността… Но не в този момент, по-късно. Времето сега е такова… Изискващо… Трябва да се съобразиш… Няма как, времето е сирена! А кой помни къде са въжетата на духовните копнежи и здравата мачта на завети от минали поколения?

Ние всички сме склонни на саможертва… Но не точно за това, не в този заплетен контекст. Трябва да се оцелява! Първо да се оцелява. А някога, по-нататък ще блеснем с ярки дела. И ще живеем, ще живеем…  Продължете да четете И ще живеем… →

Този път моят приятел – старият гробищен аристократ Ушакис – ме посрещна странно. Изтича до мен и започна нахално да души чантата ми. Едновременно с това си мрънкаше под носа:

– Я?! Какво има тук? Какво, де? Я, дай да видя!

Дръпнах се нервно:

– Остави ме! – подвикнах. – Не ми е до твоите игри. Тъжен съм и съм уплашен! Продължете да четете Чиба! →

Колко обременяващо е ежедневието. Почти не ти остава време, което да посветиш на себе си. Прибираш се вечер от работа и те награбват нови задължения. Трябва да се сготви вечерята, после да се измият чиниите, да се проверят домашните на децата, да се пусне пералня и какво ли още не… Добре че съвременният човек е впрегнал и техниката в своя полза. Направо да се чудиш как са я карали хората преди 100 години без миялни машини, пасатори, прахосмукачки, перални. Сякаш са били роби на делника. А сега е друго – можеш едновременно да гладиш, да говориш с приятели по телефона и да хвърляш едно око към телевизора. Това се казва прогрес… Продължете да четете Псе на Господа →

Да, знам! И на мен самоуверените гримаси по лицето на „християнската ни любов“ и фанатичната увереност в собствената невинност понякога ми идват много. Приисква ти се да спреш да гледаш към хладнокръвието на онези, които трябва да пламтят. Да изключиш телефона, да хвърлиш компютъра и да избягаш на някакво място, където няма ожесточени дебати за международна или вътрешна политика. Където смирението е разбирано лично, а не е само литературна възхита, разсейваща скуката на някой интелектуалец, презиращ телевизионните риалити формати. Продължете да четете А онази любов, която… →