Има едно изречение, което се повтаря в повечето разговори, които водим със своите познати през последните години. Забелязали ли сте колко често си казваме един на друг, че светът около нас някак е станал ненормален, че хората наоколо стават все по-лоши?! Пропаднали политици, алчни концесионери, безмилостни началници, амбициозни колеги… Неверни любови, маршируващи страсти, танцуващи пороци, нахално блудство, претенциозно бездарие и още много… Нищо не е така, както беше някога, казваме… Ето такива най-често са боите, с които рисуваме картината на живота. И едновременно с това (колкото и парадоксално да изглежда), културната среда, която изграждаме, настоява да нарича себе си позитивна. „Положителното мислене” те дебне буквално от всеки ъгъл, за да шамароса печалните ти мисли и да те попита агресивно с начервените си устни: „Ти толерантен ли си?”. Чакай малко, към какво да съм толерантен? Що за шизофренна ситуация е тази, в която живеем? Хем да ме боли от нещо, хем да го одобрявам?! Да ми е тежко от греха, който ме заобикаля и да съм толерантен към него… Нашата сбъркана свобода прилича на луксозна къща с голям зелен двор. Всичко в нея е много хубаво, но недостатъкът й е, че има само една врата, която служи за вход, но не и за изход. Влезеш ли веднъж, няма излизане – можеш да се любуваш на градината само през прозореца, но никога отвън. Свободен си да харесваш греха, свободен си дори да го правиш, но не и да го отричаш. Това е единствената „морална” забрана. Continue reading
Заради душите ни…
С всяка следваща година 24 май се отдалечава от смисъла... Буквите, които празнуваме, вече
Когато за пръв път прочетох житието на свети Серафим, бях просто едно объркано квартално келешче. За разлика от много мои връстници, все още нямах представа накъде точно искам да се развие животът ми. Тогава нямаше много духовни книги. Или ако е имало, те са се разпространявали в ограничена среда. До мен беше достигнало само едно Евангелие от апостол Лука – благодарение, разбира се, на някакви протестанти, които веднага след избухването на така наречената демокрация, бяха усетили, че никой няма да пречи на делото им и раздаваха книги из цяла София. Така непостижимият Божий Промисъл използва духовните лъжци, за да посее първите семена на истината в сърцето ми. Никога не съм харесвал протестантството. Дори и тогава, когато за пръв път прочетох Евангелието, разбрах, че ако човек вземе насериозно тази Книга, няма да се държи и да говори като тези хора. Както и да е – това е друга тема. 
Посрещането на Нова година винаги е изпълнено с толкова много надежда, сякаш че един цикъл от живота ни е свършил. И ние малко уморено можем да вдигнем чаши и да си пожелаем идващата година да бъде по-добра, по-мирна, по-сполучлива, по-плодородна… Това е мило. Но едва ли ще бъде вярно. Или поне не за всички. Какво биха могли да решат няколко часа и каква ще е тази магия, която сякаш с вълшебна пръчка, благодарение на биенето на часовника, ще промени живота ни? И въпреки всичко човек се надява, че ще изиграе едно Дунавско хоро и кой знае, може би този път ще стане. Най-после болката ще намалее, а проблемите ще се стопят. 
В Евангелието се разказва за това, че съвсем скоро след раждането на Богомладенеца светът започнал да Го преследва. Още с първия си дъх Христос тръгнал по Своя път към изкупителната Голгота. Ирод Го намразил и пожелал да Го погуби. Много често същото се повтаря и вътре в нас. Ние пуснахме Христос в сърцата си на Рождество, пожелахме си да се превърнем в пещера, в която Той да се възцари. Но често това става само за малко. Христовите правила предстои да се срещнат с вътрешния ни Ирод – нашия егоизъм, който има известна власт над територията на живота ни. И той започва да мами, както Ирод лъжел халдейските мъдреци: „Като Го намерите, обадете ми, за да ида и аз да Му се поклоня” (Мат. 2:8). Егоизмът ни не иска да Му се поклони. Не иска да загуби властта си. Страхува се. И тъй като няма силата да погуби Самия Христос, започва страшна сеч над нашите сърдечни младенци – мислите и чувствата ни. Всички тях той се опитва да подчини на онова, което е смърт, което е тленно – богатства, власт, земни удоволствия, претенции, дрехи, украшения, самолюбие, високоумие, суета…