Мислех да напиша тези неща за Въведение Богородично. Но после си казах: Защо пък трябва да има конкретен празничен повод, за да говорим за влизането ни в храма? Нима това не е ежедневен въпрос на живот и смърт?… Стига, разбира се, да ти пука за другите!
По същество това не е проповед, а просто разпиляна болка във вид на думи. Ако някой сметне, че ще му послужи, нека се наведе и си събере колкото му трябва. Ако пък изобщо не му трябва, нека приеме правото ми на участие в онази измишльотина, която малко маниерно наричаме демокрация. Най-напред написах, че докато ми позволяват да говоря, ще го правя. Но после го изтрих, защото не е вярно. Дори разказах на някои приятели, че пиша всеки текст като последен. „Пиша това и край!…” Все повече ми се мълчи. Все повече усещам жизнената необходимост на притихването и молитвата. Но после любовта към дълга, който имам, ме отвежда отново пред компютъра… Разпънат между тези противоречиви чувства, които ме владеят от дълго време, попаднах „случайно“ на един текст, който най-напред ме стопли, после ме просълзи от умиление и накрая ме разплака от скръб. Този текст всъщност е писмо, в което един блогър разказва живота си на любимия си фронтмен Еди Ведър. Предполагам, че някои ще кажат, че свещениците не трябва да се впечатляват от такива неща. Други пък изобщо не знаят кой е Еди. За да ви обясня, ще трябва да ви припомня историята на моето поколение…