Беседа с Неофит – митрополит на Морфу, 28.01.2020 г.
Въпрос: Има ли надежда, след като няма реално покаяние? Достатъчна ли е една малка част от клира и народа, за да се повлияе на Божиите решения?
Митрополит Неофит: Непременно има надежда. Има много голяма надежда, защото съществува Христос, защото съществува Светият Дух, защото съществува Бог Отец, Света Троица. Господи, помилуй! Горко ни, след като знаем Кой ще е Победител. Победителят, казва Откровението, е Христос. Дойдох да победя и ще победя. Всичко останалото са перипетии в историята. Независимо дали са войни, трусове, мор, наводнения, чуми, болести. Това се премеждия. И премеждието отминава. Нима нашето поколение искаме да няма премеждия? Да няма изкушения? Ама ако нямаме премеждия и изкушения, няма да се изцелим, ще се разболеем. „Съблазни трябва да дойдат“ (Мат. 18:7), за да се явят кои са изпитани. Продължете да четете Да намерим сърцето
Има богослужения, след които много трудно се говори. Едно от тях е Покайният канон на свети Андрей Критски. Какво повече можеш да кажеш?… И въпреки всичко, ще прекрача логиката на благоразумното мълчание, за да споделя, че това, което чухме и четохме досега, е история за война. През последните дни много се говори, че сме в условия на война. Ако някой не е разбрал, че канонът на св. Андрей е военна поема, то значи не е разбрал нищо. Има една едничка война и всички други войни не съществуват, те са само последствия от нея. 
През последните дни почти осъзнахме, че причината за всяко бедствие е грехът. Повторихме го много пъти и се притеснявам, че има вероятност да профанизираме темата. Твърдим, че сме грешни. Промърморваме тихо два-три пъти или пишем във фейсбук: „Господи, помилуй“ и нещата се решават. Както се казва – чакаме Бог да действа. Той е наред. Ние нашето сме си го казали. Така няма да стане! 
Ще правим това, което зависи от нас по човешки и благодарим на отговорните лица, учените, политиците, правителството, на тези, които ни разясняват какво да правим в тази трудна ситуация. Без да игнорираме обективно сложната действителност и при това бидейки хора на Църквата, ние несъмнено имаме и свой собствен начин, който ни помага да преценим и да употребим за благо тези изпитания, които се срещат в житейския път. Затова дайте да се отнесем внимателно към това изпитание, със съблюдаване на всички мерки – обществени, научни и прочие, но преди всичко с доверие към Бога, Божията Майка, светците на нашата Църква. Винаги в трудни времена Църквата ни учи и призовава да се молим. 
Приятели ме помолиха да събера на едно място размислите си от последните дни, които пускам като постове във фейсбук, за да могат да ги четат и хора извън социалните мрежи. Не знам дали думите ми са утешаващи в тези дни на страх и маловерие. Но, при всички случаи, с тях съм искал да кажа, че трябва да си помагаме да не загубим вярната посока. Простете, ако съм написал нещо повече от необходимото. Това е просто личен дневник, който с времето ще допълвам. 
Имах си много хубава шапка. Черна, плетена ръчно. Не съм виждал друга като нея. Беше ми любима. Само чаках да дойде зима и да си я сложа. Стоеше ми много небрежно на главата. Представях си, че с нея изглеждам като аскет, който не се взема насериозно. Едновременно с това обаче се оглеждах дали ми завиждат за нея. Дори попадията, която обикновено ме щади, ми казваше, че такава привързаност към вещ не е здрава. Обаче опрелестеният не слуша никого, освен себе си и фантазиите си.