Веднъж моят приятел – старият гробищен аристократ Ушакис – ми сподели:

– Знаеш ли, след толкова години, прекарани тук, между парцелите, все още има едно нещо, което ме разтърсва…

– Охо, мислех, че си видял и свикнал с всичко! – учудих се. 

– Да, видял съм… Но ти не ме разбра… Разтърсва ме и не мога да свикна, защото ме отвращава…

– Кое? – опитах да съм съпричастен.  Continue reading →

Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Щом ме съзря, той се приближи, подаде ми лапа и викна приповдигнато:

– Бау! 

Все пак е куче, какво друго да каже?! Но аз веднага разбрах какво има предвид. Протегнах ръка и отвърнах на поздрава: 

– Ба-ба-ба-бааау! 

Зарадва се, подскочи и подаде другата лапа, произнасяйки усмихнато:

– Бигири-бигири?

Беше въпрос, на който отговорих категорично: 

– Бигири-бом-бигири! 

Изведнъж приятелят ми посърна: 

– Ами… Аз нямам бира, за да те почерпя! 

– Нищо, почерпи с каквото имаш! – опитах да запазя ведрото настроение!  Continue reading →

Нима наистина не разбирате?! Въпросът изобщо не е във войната! Не е в Русия или Украйна! Не е в маските и ваксините! А в това докъде ни доведе т. нар. преход. Политици, финансисти, експерти, леви, десни, чугунени сърца и гумени глави… Шоу-програми, просташки смешки, богохулства, кючеци (само когато сме пияни, иначе не), порочна чалга и порочен хип-хоп речитатив. Надежди, отчаяние, възторг – “този път ще се оправим” и отново отчаяние. Дълбокомислени писатели, които разказват за коса, която расте навътре. Философи, които знаят кой трябва да умре, за да се оправи светът… И още много… 30 години вървене. Стигнахме там, закъдето репетирахме дълго време. Днес е денят. Дом, мил дом! Нашата Обетована земя е подлез, в който се бием и си крещим като животни. Заради България? Не! Заради злобните мисли, които някой чужд е поставил в главите ни като “справедлива” кауза… Просто нямаше как да останем върху родната земя. Твърде дълго сме пътували надолу, за да се пердашим и псуваме един друг на повърхността. Continue reading →

Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Изглеждаше замислен. Поздрави ме разсеяно.

– Случило ли се е нещо? – попитах го. 

– Все още не, все още не! – промърмори машинално. – Но… вероятно ще се случи. Не го искаме, но сме готови да го посрещнем… 

– Успокой се и ми обясни! – повиших глас.

Най-после привлякох вниманието му. Обърна се към мен и взе да върти очите си налудно:  Continue reading →

Случващото се през последните години може да бъде характеризирано като саботаж срещу смисъла на думите. Неусетно светът ни отне силата за духовна разсъдливост. Сега (кога полека, кога агресивно) вече ни краде и нормалното мислене. Постепенно се превръщаме във фанатични работници на антилогиката. Мнозина говорят, че в последните дни ще има електронни концлагери, чипове, невидими частици, машинации от космоса и какво ли още не… Не зная дали ще е така… Но в едно съм сигурен – основните проблеми са в главите и сърцата на хората. Бедите обикалят най-скритите човешки кътчета, под формата на мисли и носят обикновеното име – грехове… Борбата с тях никога не е била толкова вяла. Воюваме помежду си, а със страстите си сме постигнали уж взаимоизгодно споразумение за мир… Continue reading →

Знам, облекчаващо е да мразиш! А войната е велика възможност да се отдадеш на блажена и “справедлива” ненавист. Особено, ако си седнал на дивана с телефон в ръка… Като прибавим към това и вътрешните ни политически безобразия… Добре си живеем, признайте. Малко ще попсуваме, малко ще иронизираме, малко ще поплачем на чужд гроб, малко ще поскърбим, че страната ни не се решава да помогне в нечие убийство, като изпрати две-три ръждясали пушкала… Какво ни е? Има само един проблем… Е, не е кой знае какво, просто реших да спомена… Ние имаме души!  Continue reading →

Променливостта на времето е шанс и проклятие за гъвкавия… 

Лествицата към Рая не е единствената стълба на света. Врагът на всичко е измислил и предложил свое менте. Затова и светът има своя “лествица” към просперитета, към “земния рай”, за който всеки е чувал, но никой не го е виждал… И все пак – търсачи много. 

Учат те още от малък: животът е един, не го изпускай от ръцете си. И ти казваш на проклетата съвест да млъкне. Желязото се кове докато е горещо. А устата на съвестта трябва да бъде затворена, докато си млад. Да свикне да преглъща… Тук се наведеш, там те спонсорират… “Важното е да си наше момче… Ще ти свършим услуга… Ще те приемем сред нас… Искаш ли да се дообразоваш при наши специалисти… О, парите не бива да спират талантлив човек като теб… Не се бой, ще ни върнеш с някоя дребна услуга…” Така си върви животът, а птичето (ако изобщо е птиче) каца на рамото ти…  Continue reading →

Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Този път реших аз да задам въпроса, с който обичайно той ме посреща. Щом го наближих, изстрелях: 

– Е, как вървят нещата от тази страна на оградата? 

Мислех, че ще го развеселя. Но на него явно не му беше до смях, имаше печален вид.

– Сигурно си мислиш, че тук е голяма скука. – отговори ми. – Но нямаш представа с какви ужасни съдби ми се налага да се сблъсквам… Continue reading →