Продавам хляб. Вчерашен хляб. Евтино. Много е вкусен. Вземете.
Имах много избори. Сега си давам сметка колко пъти съм пропуснал по човешки да направя кариера…
Можех да държа микрофон. Можех да пея. Помните ли Рени от “Оркестър без име”? Тя искаше да пее. Че и сълзи пусна. После изостави групата, защото й обещаха “Сан Ремо”. Конкурсът “Сан Ремо” е на едно предателство разстояние от всеки вмирисан селкооп. Човек оставя принципите си, както Рени групата. И тръгва след италианеца с “Ферари”. За да пее: “…за мира на целия свят и за благостоянието на светите Божии църкви, и за единението им…” Шегувам се, разбира се. Ще пее песен за “любов, раздяла и още нещо”. Никой никога не казва какво е това “нещо”. Затова предполагам че е неприлично!Continue reading →
Това стихотворение са го рецитирали войниците из окопите през ВСВ, писали са го на близките си у дома… Те са били на крачка от смъртта. Някои са се завърнали. Други не, но думите са оставали. И не са спирали да се чакат. Понеже тя не ме чака, защото Там време няма, го ползвам единствено като метафора. Continue reading →
Обикновено новината за скорошната и неизбежна смърт на наш близък ни потриса. Колкото и да избягваш мисълта за това, изведнъж някой лекар застава пред теб и ти съобщава вестта, че трябва да очакваш най-лошото. Вече не можеш да се сдържаш и избухваш в ридания. И си казваш: „Не може да е истина. Не мога да го (я) загубя”. И от страх сърцето ти бие учестено.
В този случай не стана така. Един професор още преди десет години безпощадно ни съобщи, че изчезваме като нация. Че България си отива с огромна скорост – с осем души в час. Но тези негови думи се удавиха в общия новинарски поток. Или пък просто не ни интересуваше. Не ни шокира. Не ни разплака. Може би защото не го приехме като загуба на някой близък. Може би България отдавна е спряла да ни бъде близка… А има такива роднини, които не могат да бъдат наречени опечалени. Казват си: „Е, поживя си достатъчно”. И мислят само как след това да разделят имуществото. Continue reading →
Нема такова нещо като „всеки си знае“ и „има много истини“. Не може всеки да си знае и има само една истина, така е устроено Битието – Една Истина за всички човеци навсякъде. Българската поговорка „Ни се кара, ни се води“ съответства на английската за моркова и тоягата, за доброто и лошото ченге. Continue reading →
Избирахме те внимателно! Държахме те с измръзнали треперещи пръсти… Отдавна те очаквахме! Какво е празникът без теб?! Събрахме се, за да ти помогнем да станеш още по-красива! Постарахме се! Да можеше да се погледнеш… Украсата ти отиваше! Светеше. Сияеше дори и нощем. Танцувахме около теб! Поставихме ти връх, като корона! Беше скрила под себе си пакети с радост! Можеш да опишеш изненаданите ни лица… И за това как те, ден след ден, ставаха все по-равнодушни… Continue reading →
Обществото открай време се нуждае от организация. Подредба и йерархия. За да може това общество да е стабилно, да расте, да се раждат деца и умни хора да стават. И винаги е имало един началник, който да се грижи за осветлението и паважа в населеното място, един учен да мисли за израстването на децата и един духовник да моли Бога за душите, когато се раждат, венчаят и си отиват от този свят. Continue reading →
“…Рожби ехиднини! кой ви подсказа да бягате от бъдещия гняв? Прочее, сторете плодове, достойни за покаяние, и не начевайте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне Аврааму чеда. И секирата лежи вече при корена на дърветата: всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън…” (Лука 3:7-9)
Кой говори така? Някой горделивец ли? Или някой коравосърдечен? Или неразсъдливец, който не знае силата на благите думи да отварят железни врати? Или нецивилизован тип, непознаващ ползата от дипломацията? Кой му дава право да държи такъв тон, лишен от обич? Continue reading →
Понякога времето преди изповед е толкова обременяващо. Признайте си! От една страна се налага да се посрамуваш малко (няма как, Църквата го изисква), а от друга – на човек едно нещо ли му е само на главата. Животът е толкова динамичен. Накрая, волю-неволю, сядаш и почваш да си мислиш какво да кажеш: Скарах се с колега, ама той ме предизвика. Напсувах един, дето ме засече на светофара, защото не може да кара. Жена ми (мъжът ми) понякога много ме дразни, ама търпя. И като цяло се разбираме. Друго, друго… Споря с политиците през телевизора. Губя си времето във фейсбук. И накрая заспивам на молитвите. Бях на едно празненство и изядох блажен бонбон през поста. Какво още? Абе, честно казано, много съм добър и хората се възползват от това. Ама не мога да се променя – това съм аз. Ето, готово. Изпитът на покаянието е взет и може да се очаква заслужената награда на Причастието… Continue reading →
Понякога имам чувството, че в България никога не идва Нова година. Че сме духовно превзети! А по това време се появяват враговете, за да се похвалят с плячката си… Под звуците на зурни и кълчещи се в кючек народни носии.
Това сме ние – Велика България! Най-старата държава, която е запазила името си. Нямаме пленено знаме и т.н. Дали сме вяра и писменост на много народи. Гордеете ли се? Патриоти ли сте? Кои сме ние? Изпратихме старата година с агресивна чалга по всички телевизионни канали. А посрещнахме Новата с дяволи. Continue reading →
Още не сме отдали празника. И ми се прииска да си кажем за него нещо важно, което сме свикнали да премълчаваме…
Бях на опело на Бакърена фабрика. Калта тук е мазна и лепкава, като полухристиянска сантименталност. Набива се под обувките дотолкова, че те кара да се чувстваш по-висок и по-велик…
Мъгла и ситен дъжд. Време като лице на ридаещ старец, който не разбира доброто в „новите добрини“ около себе се… Но веселият коледен дух все още е в атмосферата. Не е оставил дори гробарите. Изкопали трапа, смеят се жизнерадостно и чакат литията с покойника… За останалото се сещате… Continue reading →
"идете по кръстопътищата и, колкото души намерите, поканете ги на сватбата" (Мат. 22:9)