“Къде да отида от Твоя Дух, и от Твоето лице къде да побягна? Възляза ли на небето – Ти си там; сляза ли в преизподнята – и там си Ти. Взема ли крилете на зората и се преселя на край-море, – и там Твоята ръка ще ме поведе, и Твоята десница ще ме удържи.” (Пс. 138:7-10)
Не успява вниманието ни да се спре на случващото се в една страна и скоро бива привлечено към по-страшни събития, неочаквано избухнали на друго място. Не успяваме да вникнем в тях и още по-нови събития отвеждат взора ни на трето място, заставяйки ни да забравим предишните, въпреки че те не са престанали. Continue reading
През последните дни почти осъзнахме, че причината за всяко бедствие е грехът. Повторихме го много пъти и се притеснявам, че има вероятност да профанизираме темата. Твърдим, че сме грешни. Промърморваме тихо два-три пъти или пишем във фейсбук: „Господи, помилуй“ и нещата се решават. Както се казва – чакаме Бог да действа. Той е наред. Ние нашето сме си го казали. Така няма да стане! 
Ще правим това, което зависи от нас по човешки и благодарим на отговорните лица, учените, политиците, правителството, на тези, които ни разясняват какво да правим в тази трудна ситуация. Без да игнорираме обективно сложната действителност и при това бидейки хора на Църквата, ние несъмнено имаме и свой собствен начин, който ни помага да преценим и да употребим за благо тези изпитания, които се срещат в житейския път. Затова дайте да се отнесем внимателно към това изпитание, със съблюдаване на всички мерки – обществени, научни и прочие, но преди всичко с доверие към Бога, Божията Майка, светците на нашата Църква. Винаги в трудни времена Църквата ни учи и призовава да се молим. 
Приятели ме помолиха да събера на едно място размислите си от последните дни, които пускам като постове във фейсбук, за да могат да ги четат и хора извън социалните мрежи. Не знам дали думите ми са утешаващи в тези дни на страх и маловерие. Но, при всички случаи, с тях съм искал да кажа, че трябва да си помагаме да не загубим вярната посока. Простете, ако съм написал нещо повече от необходимото. Това е просто личен дневник, който с времето ще допълвам. 
Беседа с Неофит – митрополит на Морфу
(чете се при епидемии) 
Има един вид устойчив светоглед, който ме плаши почти от дете. Признавам, че ми е малко трудно да го обясня. Не говоря за хората, които са познали Господа и са станали непоколебими чрез вярата си в Него. Става дума за дребните неща в живота, които обаче, ако бъдат съединени, ще образуват снимка на локомотив, който уверено пуши по изчезващата в далечината железопътна линия… Във вярващия би следвало да има една благочестива плахост, срамежливост. Дори неувереност, която е плод от осъзнаването на собствената греховност и която бива победена единствено от чувството за Божието милосърдие. Това не е страхът от неодобрение, който светският човек понякога изпитва, а бих казал едно умствено целомъдрие, едно вътрешно смирение, на което светът с такава ярост се подиграва. 
Като се връщам назад във времето с умиление си спомням за един професор, който ми преподаваше. Беше в първите години, които последваха след „избухването“ на онова нещо, което сега малко маниерно наричат демокрация. Помните – беше объркано време. Живея само на няколко спирки от Богословския факултет в София, но в друг план тогава се намирах сякаш на стотици километри от него. Учех една светска специалност. Понякога на човек са му нужни години, за да измине само няколко километра. Може да минава всеки ден покрай енорийския си храм и винаги да е еднакво отдалечен от него. Да не говорим, че не е изключено да влезе, да излезе и пак да си остане далеч от същността на това, което се случва в храма. И така да продължи дълго… Казвам това, защото ми е ясно колко трудно е да израснеш в среда, която не знае нищо за Бога. Както, всъщност, е с повечето българи. За да преминеш това кратко в географски, но огромно в духовен смисъл пространство, са ти нужни две неща. 
Имало е всякакви времена – окъпани в кръв и надменност, потопени в сълзи, притиснати от нахална безнадеждност… Какво ли не познава светът, как ли не се е опитвал да поругае своето спасение… Какви ли пропълзявания не е практикувал, за да се измъкне от покрова на разперените Христови криле… Предполагам, че винаги е било трудно. Църквата винаги е била гонена, но и винаги е намирала начини да опонира на мира сего. И не само да му опонира, а да го разобличава, правейки го по-добър. Безброй мъченици тъкмо преди смъртта си са намирали сили да простят на своите убийци. И така напълно са ги обезоръжавали, инжектирайки във вкаменелите им души струи човечност, струи живот. Мъжествените са тези, заради които светът продължава да съществува.