Винаги съм се стараел да не приемам хулни помисли срещу народа си. Смятам това
Обичам да гледам морето. Но никога не съм се учил да плувам. Влизането в
Ето ви отговор на литературен въпрос. Литературата е пресъздаден живот. Трябва да пресъздаваме дори
Обичам да говоря с млади хора, на които предстои Венчание. Да ги слушам как
Свети Лука Войно-Ясенецки - 11 юни Житията на светиите винаги са актуални. Човек може да
Лекарите при завършването на образованието си се заклеват да помагат на хората и да
Срещнах преди няколко дни моя приятел - стария гробищен аристократ Ушакис. А той още
Има едно нещо, което винаги е будело в мен недоумение. Да, случва се и
Ще ви призная нещо - мисълта за Евангелската Витания и за дома на Лазар,
5 Неделя на Великия пост – на преп. Мария Египетска (Марк 10:32-45) „Покажи ми, Господи, Твоето
Пак заваля сняг. Аман вече! Чудя се дали по някакъв странен начин не предаваме
Няма смисъл вече от разкази за планове и световни операции. Затова съкращавам този текст
Атанасий Раковалис от книгата му „Свети Паисий ми каза“ (2 част)
***
1988 г.
В миналото, ако някой монах се занимавал с политически въпроси, го затваряли в кулата (на манастира). Днес, ако някой не се занимава, трябва да го затворят. Тези (политиците) са решили всичко да съсипят! Continue reading
БОЖИ ГРОБИЩА
Задушница.
Вчера преди обед и ние отидохме на семейния гроб. Когато влизах в селското гробище, една „странна“ мисъл ме осени: ако бихме постигнали целта на християнския живот, сега аз щях да влизам в храм, а наоколо щяха да са скрити под крина свети мощи на знайни и незнайни Божии светии!
И тая мисъл едновременно ме зарадва и натъжи:
Зарадва ме, защото християнският живот и Божията правда са толкова светли, толкова всенадеждни, толкова смислени и обгърнати от сиянието на вечния живот, че тук скръбта няма място!
Натъжи ме, защото нашата скръб е не затова, че сме мъртви, а за това, че целият си живот не сме излекували душите си, та се е наложило Църквата да създаде дни в годината на особено напомняне на това, че повечето от нас, почти всички да го река, си отиваме неизпълнили своята цел. Отиваме си с рани, мнозина – с гнойни, вонящи на вечна смърт рани: непокаяни, непричастени, непомазани. И въпреки това Задушница е отново време за лечение – чрез изповед на немощта, болестта, недъзите на нашите покойници и гореща молба Бог да ги излекува, колкото е възможно за всемогъщия, всемилосърдния, всеобичащия назован Спасител Бог, дори там, в отвъдното – тези, които са вярвали и са очаквали и вярват и очакват и сега прошката и елея на изцелението.
Сетне мисълта ми се пренася към света сега. Ние търсим всевъзможни решения, за да „спасим“ света – от предизвиканите от самите нас, от нашите греховни рани, кризи и епидемии. Ние дори не осъзнаваме, че носим лекарството в съкровищницата на собствената, от Бога дарена вяра! И вместо да спасим себе си от корените, та да прекратим и последиците им, ние се измъчваме – несговорна дружина, не могат си почина!
И вследствие, онова, за което Спасителят „слезе от небесата, въплътен от Духа Светаго и Дева Мария, и стана човек, и бе разпнат, и бе погребан, и възкръсна в третия ден според Писанията“, онова, за което Бог дари на човечеството най-великия дар – Духа Светий, сиреч Себе Си! – остава забравено, неразбрано и дори отхвърлено (спомнете си затварянето на светилищата Божии, православните храмове, „заради пандемията“!)
Болниците препълнени с живи болни, гробищата препълнени с мъртви болни! Светът е една огромна болница с все по-малко лекари и с все повече болни, танцуващи и хилещи се на Едничкия, Който може, Който иска, Който би се въплътил и страдал отново, за да ги излекува.
Воля Божия? Не. Воля човекова. „Негово величество човекът“ (по П. Пенев) решава. Дори бърка в гените си, в пола си, в красиво сътворения от Бога човек! „Негово величество човекът“ не се смирява и от пандемии. Той гордо крачи, марширува през гробищата, които твори от нищо и никакви причини, и пее химни на себе си.
И забравя онова, което Задушница се опитва да му напомни кротко: че гробищата са били предназначени от Архитекта на живота като светилища на истинските свръхчовеци – на смирените Божии угодници. Че гробищата са предназначени да бъдат – до един! – като Гроба на Единия. Божи гробища!
П. Хинов – 8 ноември 2020 г.
Атанасий Раковалис от книгата му „Свети Паисий ми каза“ (1 част)
Старецът ми разказа следната история:
Веднъж тук беше дошъл един гръко-американски лекар. Православен, но нямаше много общо с религията… Нито в петък постеше. Нито ходеше много на църква. Имаше едно преживяване и искаше да го обсъди. Една вечер, докато се молил в апартамента си, се „отворило небето“. Обляла го светлина, таванът се отворил 40 етажа над него. Стоял облян в светлината дълго време, не можел да пресметне колко!
Удивих се! Защото почувствах и разбрах, че това бе „от Бога“. Бе истинско. Видял „нетварната светлина“. Какво правил в живота си? Как живял и се удостоил с такива неща?
Бил женен, имал жена и деца. Жена му казала:
– Дотегна ми да се занимавам с дома, искам да отида на някоя разходка!
Е, не работила, започнала да обикаля с приятелките си и да го дърпа да излизат всяка вечер навън. Не след дълго му казала:
– Искам да излизам сама с приятелките си!
Приел и това заради децата си.
След това:
– Искам да отида сама на почивка…
Какво да прави? Давал й и пари, и колата.
След това поискала да й наеме един апартамент да живее сама, водила и приятелите си там. Той й говорил, съветвал я: „Бре, как ще се почувстват децата ни?“ Тя не му обръщала внимание. Накрая взела много пари от него и си тръгнала. Той се разстроил!
След няколко години научил, че се принизила дотам да стане блудница в заведенията на Пирея!
Разстроил се! Плакал! Мислел да отиде да я намери. Но какво да й каже?
Коленичил да се помоли: “Боже мой… просветли ме, какво да кажа… какво да правя… за да се спаси тази душа“. Виждаш, състрадавал й. Искал „да се спаси тази душа“. Нито мъжки егоизъм, нито злопаметие, нито презрение… изпитвал болка за нейния хал. Копнеел за нейното спасение. Тогава Бог отворил небето… облял го с Неговата светлина.
Виждаш ли? Виждаш ли? Той в Америка… в каква среда живеел?… докато ние живеем на Света Гора, сред светците, сред благодатта на Света Богородица и не преуспяване духовно!
Слава Богу! Слава Богу! Continue reading
В житието на св. Иона Киевски (който го е чел, ще се сети) има един много интересен епизод. Вече почти към края на живота му, когато е игумен, някой чука с молитва на вратата му и влиза. Даже не един, а няколко човека. Предположил, че са братя от манастира, и понеже бил много зает и в изпитание, дори не вдигнал поглед. По едно време се усетил, че има гости в килията и се обърнал към тях. Оказало се, че това са непознати монаси. Много се притеснил, поискал им благословение, извинил им се, че не им е отдал дължимата почит. Най-старият от тях казал: „Аз реших да дойда при тебе с духовните си чеда, защото отдавна чакам ти да се обърнеш към мен за помощ или някакъв съвет. Ето, аз съм игумен на манастир „Св. Троица“, ти си игумен на манастир „Св. Троица“, знам какви са проблемите ти. Нима няма да ти помогна?“ Continue reading
Мина известно време. Първоначалният шок отшумя като че ли. Все още срещам хора, които твърдят, че се щипят, за да проверят дали усещат болка, дали това наистина ни се случва. Непрежалим е светът. Аз лично посветих изминалото време, месеците от април до октомври, на приятни занимания. Continue reading
Да, знам! И на мен самоуверените гримаси по лицето на „християнската ни любов“ и фанатичната увереност в собствената невинност понякога ми идват много. Приисква ти се да спреш да гледаш към хладнокръвието на онези, които трябва да пламтят. Да изключиш телефона, да хвърлиш компютъра и да избягаш на някакво място, където няма ожесточени дебати за международна или вътрешна политика. Където смирението е разбирано лично, а не е само литературна възхита, разсейваща скуката на някой интелектуалец, презиращ телевизионните риалити формати. Continue reading
Св. Андрей, юродив заради Христа – 2 октомври
„Какво искам от живота ли? Просто искам да бъда щастлив“. Това е една от централните реплики на нашето време. Всички сме я чували, а навярно и сме я произнасяли. И все пак, при цялото желание, колко хора са наистина щастливи? Не много… Нали? Дори в първия момент не можеш да се сетиш за такива… Continue reading
Не че обичаме да се мразим… Не… Просто сме свикнали! Мразим се делнично, сиво, обикновено, необмислено! Омразата е фон, който е пленил цялата картина и вече почти не се вижда какво друго е нарисувано на нея. Личат само щрихи! И понеже са неясни, специалистите анализират остатъците от обезличеното. И се мразят помежду си, защото са несъгласни един с друг! Всеки се мисли за специалист, но никой не подозира, че и другите се имат за такива! И ги презира… Така благородно, както само възвишените могат да мразят плебеите. Continue reading
Проповед на Неофит – митрополит на Морфу, произнесена на 3 август 2020 г. след Литургия и панихида за о. Сава Ахилеос
Живеем в апокалиптични, пределни времена, в апокалиптична атмосфера, която само този, който има проблеми с духовното обоняние, няма да усети. Божии човеци десетилетия наред ни подготвяха, че ще дойдат трудни дни, че епохата на приятните приказки ще свърши в даден момент. Покварата на човешките нрави ще стигне до своя предел. Св. ап. Павел ни казва и личбата, по която ще узнаем това. Той пише към Римляни в първа глава, че когато мъжете станат жени и жените станат мъже, тогава е началото на края. Кой го слуша това? Кой го вярва? Доскоро, когато го казвахме, ни се подиграваха. Кипърецът вярваше в сигурността на парите, на здравето си, на телесното псевдоздраве, без осветена или поне освещаваща се душа. Но без освещаваща се душа тялото е един подвижен труп. Да не влагаме много в телесното здраве, с множество предпазни мерки и да не забравяме, че тялото е живо, защото човекът има душа. Знаете много добре Кой влага и Кой взема душата, когато иска. Не когато иска владиката Неофит или вие, а когато иска Този, Който като Бог има власт над мъртвите и живите. Continue reading
Първото произведение, с което започваме литературата в осми клас, е посветено на Троянската война. Битките преди векове и хилядолетия са били нещо не толкова рядко. Всяко поколение момчета рано или късно се е сражавало с мечове, щитове, копия. За някои хора и днес войната в нейната гореща форма също е реалност. Ние обаче живеем в тази част на света, където хаосът на войната с бомби и куршуми е забравен от десетилетия. И това е добре от една страна. А от друга прекалено много сме се отпуснали и сме като сварени. Разпадаме се. Нищо жилаво не ни е останало в душите. Continue reading
