Променливостта на времето е шанс и проклятие за гъвкавия…
Лествицата към Рая не е единствената стълба на света. Врагът на всичко е измислил и предложил свое менте. Затова и светът има своя “лествица” към просперитета, към “земния рай”, за който всеки е чувал, но никой не го е виждал… И все пак – търсачи много.
Учат те още от малък: животът е един, не го изпускай от ръцете си. И ти казваш на проклетата съвест да млъкне. Желязото се кове докато е горещо. А устата на съвестта трябва да бъде затворена, докато си млад. Да свикне да преглъща… Тук се наведеш, там те спонсорират… “Важното е да си наше момче… Ще ти свършим услуга… Ще те приемем сред нас… Искаш ли да се дообразоваш при наши специалисти… О, парите не бива да спират талантлив човек като теб… Не се бой, ще ни върнеш с някоя дребна услуга…” Така си върви животът, а птичето (ако изобщо е птиче) каца на рамото ти… Continue reading
Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Този път реших аз да задам въпроса, с който обичайно той ме посреща. Щом го наближих, изстрелях:
Още в началото на пандемията ме връхлетя един помисъл… Напоследък той се превръща в убеденост.
Ако трябва да направим описание на съвременното общество, то една от най-характерните му черти е равнодушието. Това личи в магазините, в които пазаруваме, в начина, по който шофираме, в градския транспорт, в който се возим. Прави ли ви впечатление, например, че в автобуса или трамвая постоянно някой говори силно по телефона? Не важни неща, а някакви глупости. Останалите хора, които пътуват, не го интересуват, не съществуват за него, няма значение приятно ли им е, неприятно ли им е. Веднъж се загледах в един такъв млад човек. Беше с много модерен каскет и крещеше така, че целият рейс го слушаше. Помислих си: „Ще види, че го гледам и ще се засрами от това, че съм свещеник.“ Вятър работа. По едно време се усети, отдели за момент телефона от ухото си, погледна ме нагло и спокойно рече: „Приятен ден ви желая“ (в смисъл: „Айде чупка, попе“).
Но първо да си спомним какво беше Велик пост. Пост: “Няма болест.” Пост: “Стойте си вкъщи!” Пост: “Вахiните спасяват живот, спаси и ти или умри!” Пост: “Оставка!” Пост-снимка: юмруче! Пост-снимка: ковчези и жито на жълтите павета, вуду пипъл, меджик пипъл! Пост: “Ай лов ю Джон Траволта!” Пост и война! Пост и справедлива омраза! Пост и “Да ги свършваме – или ние тях, или те нас!” Всички пишем Велики постове в социалните мрежи! Те са нашите Велики пости, в тях се учим да обезсмисляме думите и времето, в което се изговарят. 
Много от това, което ни се случва напоследък (умишлено избегнах израза: което вършим и говорим), ми се вижда толкова обезкуражаващо, че изпитах известно недоумение в молитвите си. Прииска ми се да намеря някакъв “аргумент” пред Бога, Пресвета Богородица, ангелите и светиите, заради който те да ни помилват. Имам предвид, освен милосърдието и любовта им към нас – тези две най-важни причини все още да сме тук… Да, вероятно е детинско, но ми се искаше да намеря нещо, заради което да кажа: Нека ни има нас, българите, защото… Нас, похарчилите всичкия духовен капитал на предците си за костюми, с които да изглеждаме добре по телевизията… Нека не се погуби тази древна страна, защото… Какво? Кое е непоруганото, непрофанизираното? Да, тук има Църква и малко останала чиста вяра… Но, съгласете се, Църквата може да съществува и без нас… 
По Божия милост живеем в началото на 2018 г. и всички ставаме свидетели на световни исторически събития, геополитически катаклизми, икономически кризи, социални промени, природни бедствия и най-вече на пълзяща демонична субкултура, която претендира за тялото и душата на човека чрез служение на плътта, идолопоклонство, хедонизъм, магьосничество, насилие, метафизични теории и религии, които новият световен ред разгръща по всички краища на земята.
През последните дни (успешно или не толкова) мнозина използваха като метафора историята за Каин и Авел. И когато един сюжет от Свещеното Писание бъде споменаван толкова често, логично е да се очаква и Църквата да ни каже нещо по него. И тя ще го направи. Разбира се, гласът, който идва от храма, е тих, почти неразличим за слуха на повечето хора, свикнали с булевардните крясъци, като с нещо естествено. Затова реших да обърна вниманието ви на този глас. Кой знае, може пък да е от полза за някого… 
Прошката е дете, което светът е зарязал на железопътна гара. Ей така, казал е, че отива за сандвич и нещо за пиене и не се е върнал. Тя още го чака. А той показва снимката й и пише бездарни стихове за нея… После отива на бар с равнодушието и пият заедно, за да я забравят. Поръчват алкохол за всички маси и казват, че имат повод да почерпят, та никой да не разбере, че са вселенски тъжни и дори не могат да заплачат.