Беседа с Неофит – митрополит на Морфу
Живеем в последната обичайна седмица за света (беседата е изнесена в дните преди Сирна Неделя). Оттук нататък, казват прозорливите старци, ако станат нещата, които се очертават, постоянно ще влизаме в един нов начин на живот, където ще господства страхът.
Въпрос: През този период целият свят наблюдава тревожно т. нар. коронавирус, който се разпространява навсякъде с голяма скорост, причинявайки смъртта на хиляди хора. Някои статии, публикувани в чужбина, поставят под съмнение този вирус, казвайки, че е създаден умишлено. Въпросът ми е как Църквата се отнася към такива катастрофални явления, които се нуждаят не само от научно изследване, а и от духовно – нещо, което ние християните очевидно забравяме. Continue reading
(чете се при епидемии) 
Има един вид устойчив светоглед, който ме плаши почти от дете. Признавам, че ми е малко трудно да го обясня. Не говоря за хората, които са познали Господа и са станали непоколебими чрез вярата си в Него. Става дума за дребните неща в живота, които обаче, ако бъдат съединени, ще образуват снимка на локомотив, който уверено пуши по изчезващата в далечината железопътна линия… Във вярващия би следвало да има една благочестива плахост, срамежливост. Дори неувереност, която е плод от осъзнаването на собствената греховност и която бива победена единствено от чувството за Божието милосърдие. Това не е страхът от неодобрение, който светският човек понякога изпитва, а бих казал едно умствено целомъдрие, едно вътрешно смирение, на което светът с такава ярост се подиграва. 
Като се връщам назад във времето с умиление си спомням за един професор, който ми преподаваше. Беше в първите години, които последваха след „избухването“ на онова нещо, което сега малко маниерно наричат демокрация. Помните – беше объркано време. Живея само на няколко спирки от Богословския факултет в София, но в друг план тогава се намирах сякаш на стотици километри от него. Учех една светска специалност. Понякога на човек са му нужни години, за да измине само няколко километра. Може да минава всеки ден покрай енорийския си храм и винаги да е еднакво отдалечен от него. Да не говорим, че не е изключено да влезе, да излезе и пак да си остане далеч от същността на това, което се случва в храма. И така да продължи дълго… Казвам това, защото ми е ясно колко трудно е да израснеш в среда, която не знае нищо за Бога. Както, всъщност, е с повечето българи. За да преминеш това кратко в географски, но огромно в духовен смисъл пространство, са ти нужни две неща. 
Имало е всякакви времена – окъпани в кръв и надменност, потопени в сълзи, притиснати от нахална безнадеждност… Какво ли не познава светът, как ли не се е опитвал да поругае своето спасение… Какви ли пропълзявания не е практикувал, за да се измъкне от покрова на разперените Христови криле… Предполагам, че винаги е било трудно. Църквата винаги е била гонена, но и винаги е намирала начини да опонира на мира сего. И не само да му опонира, а да го разобличава, правейки го по-добър. Безброй мъченици тъкмо преди смъртта си са намирали сили да простят на своите убийци. И така напълно са ги обезоръжавали, инжектирайки във вкаменелите им души струи човечност, струи живот. Мъжествените са тези, заради които светът продължава да съществува. 
Църквата ни въвежда във времето на Великия пост като в храм. Защото какво друго е постът, ако не време на усърдно богослужение? Ако си бил подмамен да обикаляш по улиците на светските помисли и желания, то ето сега идва възможност да се върнеш към достойното за човека поведение. И както храм с богата стенописна програма би те посрещнал с изображение на Страшния съд над вратата, за да си наясно защо влизаш в него, така Църквата е поставила в началото на поста мисълта за този Съд, за да можеш разумно да пристъпиш в дните за подвиг. Ти – изобразеният като изплашено голо човече. Не знаеш ли, че си такъв? Такъв си! 
В началото на всяка учебна година ме канят в кварталните училища на водосвет. Прочитам молитви за децата и преподавателите. После ги ръся със светена вода. А те се смеят, нямат търпение да се наприказват със съучениците си след дългата раздяла. Приятно е да си част от това. От новото начало, което дава този ден. Истински завладяваща гледка обаче са родителите на първокласниците. Не откъсват поглед от смутените си деца и заедно с това са пълни с гордост. Не, не говоря за гордостта, която е корен на всички грехове. А за онова чувство на благодарност, което те завладява, когато си успял да свършиш нещо наистина важно… 
Докато четат притчата за Блудния син, повечето хора обръщат внимание ту на единия, ту на другия брат. И много рядко на бащата. Той е най-пренебрегваният персонаж в тази история. А това е несправедливо. Дори и в евангелските откъси, отъждествявайки се с някой от героите, търсим да оправдаем себе си и не сме съпричастни към другите.