Почти целия си живот дядо беше прекарал в центъра на София. Когато се пенсионира обаче, заряза всичко и отиде на село. Построи си малка къщичка. Така и не успя да я обзаведе изцяло. Обитаваше само една стаичка и кухня. Но пък си купи 3-4 кози и 1 овца. През лятото му ходех на гости. И заедно изпълнявахме „чредата“ му да пасе селския булюк. Иначе казано, кой колкото животни има – толкова дни води стадото на паша. Прекарвахме с него по цели дни в планината. Това бяха първите ми пастирски опити. Казваше ми: „Там има младо дръвче, а онази коза ще му изяде кората. Иди и я прибери при другите.“ Аз вземах овчарската гега и почвах да махам срещу нея. Тя побягваше надалеч и се налагаше после дядо да я примамва обратно. След това ми обясняваше: „Не може така да се отнасяш с животните – вземаш тоягата и махаш. Трябва да изобиколиш, да предположиш къде може да отиде козата. Не става само да въртиш гегата. Целта е да прибереш стадото цяло вечерта при хората.“ Надявам се тези думи да са ми послужили… Continue reading
Битката с миналото
Нещо фатално се е случило в нашата Родина. Тя е избягала от себе си.
Помня как един отец уж на шега казваше: „Невинността ражда трагедии“. Понякога се сещам за тези думи и размислям върху тях. Разбира се, проблемът не е в самата невинност. А в измамното усещане за нея! Убеденото чувство, че винаги си прав, че си своеобразен Гъливер в страната на духовните лилипути, е бомба със закъснител. Подобно на трениран терорист-камикадзе тя гърми и опустошава всичко около себе си. И гърми не само веднъж… 
Спомням си предаване за поезия, което гледах преди доста години. Там прочетоха едно от най-потресаващите неща, които съм чувал. Става дума за стихотворение на известен и сега поет, посветено на Лазар. В първия момент можеше да си помислиш, че става дума за Христовия приятел – възкресения четверодневен Лазар. Но всъщност, ставаше дума за друг човек – Лъже-Лазар, измислен от поета. Един Лазар, който е противоположен на описания в Евангелието. На този Лъже-Лазар Христос Му казва в стихотворението: „Стани, Лазаре!”, но той не иска да стане. Не иска да диша. Не иска нищо. Излиза от пръстта, за да похули Христос и да Му каже: „Не съм те молил! Не те познавам!” Умишлено не споменавам автора, за да не му правя реклама. Но си спомням как ме вцепени това стихотворение в първия момент. Усещането от казаното беше толкова отвратително, че първоначално дори не можах да изкажа възмущение от това лъжеевангелие в съвременна поетична форма. 
Някой би казал, че просто остарявам. Че изпитвам носталгия към миналото. Не, не е това! Явно имам проблем с времето, в което живеем. Мога да го обясня по много начини, но не е нужно. Достатъчно е да ви го кажа така: Не харесвам днешните истории! От много малък се радвам на хубавия разказ. На добрата приказка. Предполагам, че с всички е така. Човекът се е развил много, благодарение на това, че е търсил утеха, топла дума. Така са се появили книгите, печатната машина, радиото, телевизора, компютъра, таблета, телефона и т.н. Всичко е заради комуникацията. Заради общуването. В този смисъл, ние май вече живеем в нещо като посткомуникационно време… Време, в което всеки общува предимно със себе си. 
Дивни са делата ти, Господи. Избра за нас духовен наставник именно от държавата САЩ в лицето на отец Серафим Роуз, от когото започваме да публикуваме отделни цитати в отговор на съвременните събития, потвърждаващи думите му, изречени и написани преди повече от 40 години.