Има една случка от юношеството на свети Серафим Соболев, която винаги ме е трогвала. По това време той все още се казвал Николай и учел в Семинарията. „Веднъж всички момчета от класа се събрали, за да изобличат своя съученик, крадеца М. – разказва архимандрит Пантелеймон Старицкий. – Председателят на събранието започнал от катедрата обвинителната реч. М., разбирайки накъде върви работата, веднага станал от мястото си и като минал през класа, седнал до Николай Соболев и навел глава. Николай започнал тихо да го утешава: „Нищо, нищо! Не се бой!“ Continue reading →

Свети Евтимий, патриарх Търновски – 20 януари

Има едно изречение, което често обичаме да повтаряме: дошли са последните времена, днешното време е оскъдняло откъм святост, любовта е започнала да изстива у мнозина. Ние, съвременните хора, много обичаме да предявяваме претенции към любовта – изстинала или не. Към любовта на другите… И рядко става дума, в мислите ни или в разговорите с другите, за собствената ни любов, за това какво излъчва тя… Има ли я, няма ли я… Един от белезите, по които това личи, е отношението ни към светците. Измежду тях като ярък светилник сияе светейшият патриарх Евтимий Търновски. Continue reading →

Преди време се опитах да напиша един откровен текст. Като го прочете, моят приятел Фенерски ме попита: “Отче, да не би да си чел книгата ми? (“1994″)” “Не, – казвам му – още не съм” – “Защото – допълни – звучи като нейна рецензия” … Помислих си: “Не е чудно!” Текстът ми беше за аустсайдерството на нашето поколение. И за това, че ние имаме само една тема – битките ни със света и раните, които носим от тях. Значи не е трудно да прозвучиш близко. И все пак, сега, когато прочетох книгата, ми се прииска да напиша нещо за нея…

Continue reading →

– Ама какво хубаво слънце е светнало днес! – каза ми една жена, която срещнах, докато се разхождах между двата храма на езерото.
– Хубаво… свети, ама не топли. – отвърнах…
А после ми дойде помисъл: Точно като днешното благочестие.
Свих се в якето заради студения вятър. Зима… Continue reading →

Има едно изречение, което се повтаря в повечето разговори, които водим със своите познати през последните години. Забелязали ли сте колко често си казваме един на друг, че светът около нас някак е станал ненормален, че хората наоколо стават все по-лоши?! Пропаднали политици, алчни концесионери, безмилостни началници, амбициозни колеги… Неверни любови, маршируващи страсти, танцуващи пороци, нахално блудство, претенциозно бездарие и още много… Нищо не е така, както беше някога, казваме… Ето такива най-често са боите, с които рисуваме картината на живота. И едновременно с това (колкото и парадоксално да изглежда), културната среда, която изграждаме, настоява да нарича себе си позитивна. „Положителното мислене” те дебне буквално от всеки ъгъл, за да шамароса печалните ти мисли и да те попита агресивно с начервените си устни: „Ти толерантен ли си?”. Чакай малко, към какво да съм толерантен? Що за шизофренна ситуация е тази, в която живеем? Хем да ме боли от нещо, хем да го одобрявам?! Да ми е тежко от греха, който ме заобикаля и да съм толерантен към него… Нашата сбъркана свобода прилича на луксозна къща с голям зелен двор. Всичко в нея е много хубаво, но недостатъкът й е, че има само една врата, която служи за вход, но не и за изход. Влезеш ли веднъж, няма излизане – можеш да се любуваш на градината само през прозореца, но никога отвън. Свободен си да харесваш греха, свободен си дори да го правиш, но не и да го отричаш. Това е единствената „морална” забрана.    Continue reading →

Някъде към края на ноември или началото на декември на езерото пада мъгла. И с малки изключения не се вдига до пролетта. Така у хората, които идват рядко, се появява известно раздвояване. Лятното цъкане с език: “Брей, вие тук живеете като в Рая!”, се превръща в: “Абе, вие тук как не развивате депресии?”. Понякога мъглата е толкова гъста, че не можеш да видиш нищо дори на 5 метра от теб. Сутрините приличат на декор от филм за крал Артур и храбрите рицари от кръглата маса. Крачиш, а наоколо никой. Само натрапващото се смущение защо още не чуваш стъпките на коня на сър Ланселот. Continue reading →