Въздвижение на Честния и Животворящ Кръст Господен – 14 септември
Много е полезно човек да се е научил да слуша. И разбира се, да се възползва от това, което е чул. Ето, например, ако ви предстои финансова сделка, вие ще попитате някой банкер как да постъпите. Ако сте поканени на голямо и скъпо парти, ще се посъветвате с някой моден дизайнер или експерт как е най-подходящо да сте облечени, как трябва да танцувате или да се държите, за да се представите добре и спрямо етикета. А вижте, в духовния живот (често) си мислим, че можем да минем ей така, без да слушаме никого. Някак си се предполага, че знаем всичко и лесно можем да се оправим сами. И при това сме уверени, че душата е много по-важна от тялото. А също и от битовите глупости, в които сме толкова внимателни. Христос пита: „Какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Мат. 16:26), дори и да е придобил целия свят. Continue reading →
Мислех, че съм приключила с махленските текстове, но май нещата вървят към турска сапунка. Бързам да се оправдая, че не съм виновна. Просто има хора, за които древните ромеи, роми или както там са се наричали, добре са казали: „Чавес нанайси феродо“ (нямам представа как се изписва в оригинал). Наистина децата нямат спирачки! Визирам един от любимите си професори, дето не знае кога да спре. Никога не съм имала по-силно усещане за това какво е представлявала болшевишката пропаганда през 50-те години на миналия век от неговите текстове за Църквата. С последните два в „културния“ сайт с католически привкус малко попрекали. И хайде пак пред компютъра да се взирам в махленските му претенции. Continue reading →
Започвам този текст с благодарност към всички организатори на форума – отец Василий Шаган, Борислав Аврамов, момичетата от Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил“, разбира се благодаря и на Мартин Димитров, който също помогна много за моето участие. Организацията беше на високо ниво и може да бъде за пример как днес се правят светски събития, свързани с Църквата. Continue reading →
И всичко се поизясни. Идеята е кой за какво се бори в основата си. Бориш се за Вярата си, за убежденията си, за това, заради което живееш. Или се бориш за няколко гроша хонорар от някоя медия. И на страниците на тази медия страстно и пламенно защитаваш позицията си на пръв поглед съвсем чистосърдечно и неопетнено, но въпросът за хоноруването си остава висящ и неясен. Continue reading →
Към повърхностната „Култура“, която дръзко тръгна срещу Бога и Неговата Истина
Не подобава мирянин да учи всенародно,
а трябва да слуша ония,
които са получили благодат да учат.
(64 правило, VI Вселенски Събор)
„Еретик или мъченик е убитият във Франция римокатолически свещеник Жак Амел?“ Питат и отговор не искат.
Използваха една реална човешка трагедия, за да рекламират своето фалшиво християнство. Големи думи за състрадание и любов, а на дело – така възлюбиха чуждите, че открито намразиха своите. Continue reading →
Имам приятели, които се притесняват да ходят на гробища. Особено в делнични дни. „Там няма никой. И е страшно.“ – казват ми. Винаги им отговарям с клишето, че от покойните не бива да се боим. Живите трябва да ни плашат. Някога дори е приятно да се разхождаш в тишината на празните алеи. Спомням си един зимен ден. Беше минус 17 градуса. Имаше много сняг. Изцъклено студено слънце. Дори и кучетата се бяха изпокрили. Реших да прескоча някаква пряспа и се хлъзнах. Литнах като по анимационните филми – с краката нагоре. И се приземих тежко по гръб. Нищо ми нямаше. Но останах да лежа около минута. Мислех си: Колко си милостив, Господи! Ами ако си бях счупил нещо? Щях да лежа тук дълго и никой да не ме намери, докато накрая стана част от пейзажа. После се изправих внимателно и продължих. Човек никога не е сам. Бог е с него. Ангелът му хранител е с него. Continue reading →
Кръвта е мастило!
Едно време… доскоро
я ползваха, за да преписват Евангелия
и да ги подаряват на тези,
които сами желаят да станат мастилници…
Сега времето е друго –
технологизирано,
машинизирано,
роботизирано.
Пресметнато с компютри,
които съхраняват огромна информация.
И печатат с много знаци в минута.
Кръвта пък се ползва
само за реклама на смъртоносни иновации.
А наемници за хонорар
закачат плакатите на видими места.
Никой не плаче…
Не мога да се отърва от мисълта, че българската църковна действителност все повече заприличва на семейство с тежки проблеми. Прибират се съпрузите изнервени от работа и още от първия поглед започват да се карат. С всичките му там придружаващи елементи – крясъци, обиди, чупене на чинии, тряскане на врати и т.н. А също и с даване на съседите за пример, че са по-свестни от нас. Накрая сядат на общата трапеза със сърдити физиономии. Не се поглеждат. Мълчат тежко. Децата се чудят къде да се скрият, за да не го отнесат и мислено заемат страната ту на единия, ту на другия родител. На следващия ден възрастните бързат за работа пак изнервени. После всичко се повтаря.
Питаш ме кога започват Богородичните пости и какво не трябва да се яде. Въпросът, макар и на пръв поглед да изглежда тривиален, е сериозен, затова се забавих да ти пиша. Прохладата на вечерта дава възможност за спокоен отговор, а и за утихнал размисъл.
Нашето време е богато на проповед. Само до преди тридесетина години човек трудно можеше да си намери дори Свещеното Писание. А ето сега е достатъчно да влезеш в интернет и ще откриеш стотици текстове на всякакви духовни теми. Парадоксът е в това, че почти няма резултат. Всеки къса и яде преизобилно от щедрите плодове на светите отци, но сякаш нищо не смила. За това има много причини. Главната от тях, според мен, е, че гледаме на добродетелите отстрани. Приемаме, че ние сме им носители по дефиниция. Ако не в пълнота, то поне частично. Само защото сме попрочели нещичко. А когато стане дума за смирение, покаяние или любов – деспотично ги изискваме от другите. Другите трябва да се смиряват пред нас (пред кого иначе да го направят?!?). Другите трябва да се покаят за греховете си (публично или пред нас). Другите ни дължат любов (задължително, по всяко време и в огромни количества). Ние не дължим нищо никому. Никому нищо! Това е ясно от съзнанието за собственото ни съвършенство, от собствената ни ученост, от собствената ни слава. Това, естествено, е гротеска, а не истински християнски живот (нищо, че се имаме за големи християни). Затова и постоянно сме нещастни, заядливи и мрачни. Светците пък са знаели и разбирали, че всичко в духовния живот е лично. Трябва да се приема от първо лице единствено число – моето смирение, моето покаяние, моите дела на любов. Моите, а не чуждите! И тогава идва и радостта от близостта с Бога. Реалната близост, а не книжната. Реалното познание, а не книжното.
Много е полезно човек да се е научил да слуша. И разбира се, да се възползва от това, което е чул. Ето, например, ако ви предстои финансова сделка, вие ще попитате някой банкер как да постъпите. Ако сте поканени на голямо и скъпо парти, ще се посъветвате с някой моден дизайнер или експерт как е най-подходящо да сте облечени, как трябва да танцувате или да се държите, за да се представите добре и спрямо етикета. А вижте, в духовния живот (често) си мислим, че можем да минем ей така, без да слушаме никого. Някак си се предполага, че знаем всичко и лесно можем да се оправим сами. И при това сме уверени, че душата е много по-важна от тялото. А също и от битовите глупости, в които сме толкова внимателни. Христос пита: „Какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Мат. 16:26), дори и да е придобил целия свят. Continue reading 
Имам приятели, които се притесняват да ходят на гробища. Особено в делнични дни. „Там няма никой. И е страшно.“ – казват ми. Винаги им отговарям с клишето, че от покойните не бива да се боим. Живите трябва да ни плашат. Някога дори е приятно да се разхождаш в тишината на празните алеи. Спомням си един зимен ден. Беше минус 17 градуса. Имаше много сняг. Изцъклено студено слънце. Дори и кучетата се бяха изпокрили. Реших да прескоча някаква пряспа и се хлъзнах. Литнах като по анимационните филми – с краката нагоре. И се приземих тежко по гръб. Нищо ми нямаше. Но останах да лежа около минута. Мислех си: Колко си милостив, Господи! Ами ако си бях счупил нещо? Щях да лежа тук дълго и никой да не ме намери, докато накрая стана част от пейзажа. После се изправих внимателно и продължих. Човек никога не е сам. Бог е с него. Ангелът му хранител е с него. 
Питаш ме кога започват Богородичните пости и какво не трябва да се яде. Въпросът, макар и на пръв поглед да изглежда тривиален, е сериозен, затова се забавих да ти пиша. Прохладата на вечерта дава възможност за спокоен отговор, а и за утихнал размисъл.