Архив за етитет: куче Ушакис

Моята първа среща с Ушакис

Постоянно слушам разкази за стария гробищен аристократ. Затова се примолих на попа да ме вземе един път с него на Малашевските гробища. Не чаках дълго – появи се панихида и тръгнахме. Подготвих се предварително като за първа среща – купих от близката кръчма “Параклиса” топло кебапче. Заварихме Ушакис, както винаги, между администрацията и храма. Играеше си с топка от смачкан мазен вестник. Мъжът ми бързаше, затова направо го попита:

– В коя посока е 47 парцел? След моста наляво или надясно да завия? Продължете да четете Моята първа среща с Ушакис

Три истории с Ушакис

18.08.2021 г.

Заговорихме се днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. 

– Е, как я карате там, зад оградата? – попита ме. 

Макар и никога да не е излизал от Малашевския парк, той не пропуска да се поинтересува за хората, които живеят извън него. Много е любезен.

– Ами… – зачудих се какво да му отговоря. – Караме я някак като постоянно се караме…

Получи се странен израз. Разсмяхме се.

– И за какво се карате? – поинтересува се.

– Кой политик спазва закона и кой го нарушава…

– Закона? Имаш предвид Божия закон, нали?

– Не, човешкия… Конституцията и някои други…

– Добре, но за Божия питате ли ги?

– Не ги питаме…

Хвърли ми поглед, изпълнен със смесица от възмущение и съчувствие. После продължи с топъл тон, който обикновено се използва към не особено интелигентни събеседници:

– Но помисли, моля те! Ако не спазват законите на Всемогъщия, как ще спазват законите на немощните? Вярно е, че е трудно да вървиш по Божия път, че всеки греши. Но поне трябва да се пита ще се стараят ли да правят каквото могат, за да изпълнят предписаното в Евангелието. Поне това питате ли ги?

– Не ги питаме!

Усетих, че започна да се ядосва:

– Сега ми кажи, че изобщо не ги питате дали вярват в Бога?!

– Не ги питаме!

Поклати глава:

– Но защо?

– Не се питат такива неща. Не е коректно. И според мнозина не е важно!

Тук вече се опули втрещено: 

– Не е важно ли? Ми кое е важно?

– Програмата, езиците и къде е завършил.

– Вие сте напът да завършите, не само политиците! – поклати огромните си уши и продължи. – Не питате дали вярва в Евангелието, а питате за програми… Честно, не сте много умни… После: “Караме се.” Кажи ми пак за какво се карате?

– Например за това редно ли е човек да управлява, ако има и втора Родина.

Явно не спирах да го изумявам: 

– Всеки човек има втора Родина! Това е мястото, където е роден на земята…

Сега пък беше мой ред да се изненадам: 

– Как така? А коя е първата?

Почеса се с лапа по главата и започна да обяснява: 

– Днес какъв празник е?

– Почитаме св. Иоан Рилски! Покровителят на българите!

– Именно! Я си спомни какво отговорил той на пастирите, които първи го намерили и го попитали кой е и откъде е. Казал им: “Моят дом, според апостола, е на небесата, откъдето чакам Спасителя, а отечеството – Горният Иерусалим. А кое отечество или град ме отгледа тук не вам е дадено да знаете.” Сега разбра ли? Преподобният живял първо по законите на Небесното си Отечество, а после и по земните. И като придобил Рая, станал застъпник и на земните си съграждани. Дори приживе съветвал царя как да управлява добре, а владетелят благоговеел пред него. А пък който не счита за свое първо отечество Горното Царство, сещаш ли се накъде се е запътил, коя е дестинацията, към която ви води? Сега разбра ли защо винаги трябва да питате политиците вярват ли в Бога? И ще се опитват ли да ви управляват според Неговия закон?

– Ох… – измрънках. – Ние тук говорим за по-прости неща. За Канада… За пари…

– Сигурно едно куче трябва да ви го каже… Човек, който само за „по-прости неща“ мисли, какъв е? Или за непростите неща ще мислите като дойдете тук, от тази страна на оградата? Но тогава ще е късно… Ще сте загубили всичките си родини накуп. А истинската може и да не получите…

***

19.08.2021 г.

Последният разговор с моя приятел – стария гробищен аристократ – ми беше много интересен. Затова специално отидох при него, за да го продължа. 

– Хей, Ушакис, – подвикнах му – идвам да си говорим за закони. 

– Пак ли? – засмя се. – Не очаквах да е останало нещо неясно. 

– Само щрих към казаното преди, просто ми е любопитно. В интернет се върти един текст, който започва с това, че в канадската конституция пише, че “всеки гражданин на страната има право на стремеж към щастие.” Как мислиш, не е ли хубаво това? Можем да си вземем някой… Хм… Да го наречем “агент на щастие”, който да го донесе и у нас…

Паркът се огласи от добродушен кучешки смях. И то не за кратко. Накрая чак очите на Ушакис се насълзиха. Успя да ги избърше с лапа и опита да бъде поне малко сериозен:

– Щастие, казваш! Тичането след тази вечно изплъзваща се химера, оковано в закон? Все пак вие сте щури хора. И какво е щастие, би ли ме осведомил?

– Е… – промърморих. – Това всеки го знае.

Всъщност, не очаквах този въпрос и просто печелех време. Но той беше неумолимо настъпателен:

– Нищо, бе! Ти ми кажи. Какво е?

Ха сега… Пак замръкнах: 

– Еми… Да ти е спокойно. Да имаш хубава работа. Добра жена. Бърза кола. Магазините да са пълни. Силно кафе сутрин. Бира с приятели вечер. Такива неща. Общо взето – да си доволен от себе си! Не е ли хубаво?

Пак трябваше да изчакам поне двуминутния му смях.

– Когато бях малко кутре, някакви хулигани пееха така: (за моя изненада изведнъж започна да рапира) “Нека да е лято, пак да пия текила на кей, като Касиус Клей, с мене чупи мавзолей…” Това ли да разбирам под щастие? 

Ядосах се: 

– Хайде стига се лигави, кажи какво му е лошото? 

Този път Ушакис наистина стана сериозен: 

– Защо питаш мен? Питай тези, които лежат тук – покойните! От какво почиват те, да не би да е от стремеж към щастие? 

– Добре знаеш, че за разлика от теб, аз не мога да говоря с тях. 

– Не можеш! Не можете… Просто защото не искате да ги чуете… Добре, ще ти кажа какво мисля. Вашата конституция е много по-добра. 

– Нашата? – не повярвах на чутото. – Нашата посредствена конституция да е по-добра от канадската? И то точно в тази й част? 

– Дааа! – поклати глава уверено той. – Не помниш ли какво пише в нея? “Традиционната религия в Република България е източноправославното вероизповедание.”

– И? Какво общо има това? 

Ушакис седна, за да му е по-удобно. Очевидно разбра, че е нужно по-дълго обяснение:

– Слушай сега! Щастието в този вид, за който говориш, е преходна категория. Няма лошо в него, но за духовно същество, каквото е човекът, то е недостатъчно. Вие сте създадени за вечността. За да станете подобни на Бога. Да Го обикнете. Него и ближния. Тази любов понякога се калява в изпитания, в битки, в борби, в себепонизяване. В ситуации, които по човешки изглеждат тежки. Но не в лекия живот е щастието. Влез в храма и виж стенописите. Хората, изобразени на тях, са били нещастни, ако мерим с вашия аршин. Но, кажи ми, има ли някой, който да е бил по-щастлив от тях? И сега, и вовеки. Те са имали корена на щастието – стремеж към Вечно Живия Бог. Тяхната радост не е вятърничава. А постоянна, утешителна и непрекъснато нарастваща. Защото произлиза от Всебогатия и Милостив Христос. Всеки детайл от живота може да бъде превърнат в щастие, стига да бъде подчинен на виждащата вяра. И това щастие може да расте, докато се превърне в нещо много по-голямо – в истинско небесно блаженство. И то още тук, на земята. Разбираш ли? Не само на Небето, но и още тук. И обратно: онова, на което често се уповавате – бизнес климат, икономически растеж, политически програми, забогатели по света лидери – само по себе си няма потенциал да роди щастие. Защото щастието е у Бога и без Бога не може да се постигне. Каквото и да дадеш за ядене, пиене и удовлетворяване на човека, то в крайна сметка ще се окаже празно, ако в него няма вечност. Вечността е и в малките неща, и в малките крачки, които могат да се окажат начало на големи победи. 

Помълчахме. После той завърши речта си: 

– И тъй! Ето отговорът на въпроса ти. Вашата конституция е по-добра. Защото дори в нея се чува гласът на предците ви. Глас, който сте престанали да слушате. Но който вика и сега към вас: “Българинът по традиция е призван към щастие в Христа”. Иначе казано – към блаженство. А за него в други страни дори не подозират, защото не знаят нищо за Православието. Затова вие трябва да изнасяте “агенти на щастие”, а не да внасяте. Но преди това трябва да си спомните кои сте! 

Обърна се към храма в знак на потвърждение на думите си. 

Ушакис – конституционалиста!

***

21.08.2021 г.

Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Заговорихме се за разни сериозни неща. Между тях намерих повод и да го попитам: 

– Как мислиш, защо не идва промяната? 

– Задръстила се е! – отговори ми без колебание. 

– Къде? На кръстовището на Орлов мост има протест ли? – опитах да съм оригинален. 

Наведе глава: 

– Не, на кръстовището в сърцата ви е протестът. И блокира движението на всяка промяна. 

– Какво имаш предвид? 

Помълча малко, за да размисли дали си струва да говори. Накрая все пак продължи: 

– Когато човек храни куче, то помни добрината и почита благодетеля си. Дотук ясно ли е? 

– Ясно! – все още не разбирах накъде бие. 

– Хората, които нямат памет за благодетелите си, не могат да предизвикат никаква добра промяна. Тя бива блокирана от неблагодарността. Промяната изисква благородство, което да е голямо поне колкото това на кучетата. Разбираш ли?

Разговорът стана обиден…

– Не! – подхвърлих намусено. 

– Защото нямаш памет! Затова не е разбираш! Какъв ден е днес? Кой светия почитаме? 

– Св. Симеон Самоковски.

– Именно него. Покровител на българите. Символ на техния стремеж към свобода и добра промяна. Мъченик с вериги, вместо с епископски омофор. Обесен в центъра на София. Висящ като Божий полюлей над сънародниците си. Помните ли как почетохте паметта му миналата година, искайки промяна? Бесехте чучела… Пак в центъра на София. И когато ви казваха, че това не е правилно, още повече се ожесточавахте. 

– Ушакис, това беше символ. Почти го бях забравил. 

– Да, символ на това, че желаете да се уподобите на палачи. Като тези, които измъчиха и убиха онзи, който се моли за вас пред Бога и лесно може да ви изпроси от Него велики милости…

– Дори не сме помисляли, че ще излезе така…

Ушакис сведе още по-ниско глава. 

– Не мислите. Не помните. Не благодарите. Просто искате промяна… И от какво да се роди тя? Една година по-късно се изненадвате: “Олеле, няма я промяната!”

– Но разбери ни…

Прекъсна ме: 

– Не ви разбирам. Ние – кучетата, не сме като вас!

Уроците на Ушакис

Срещнах преди няколко дни моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. А той още отдалеч взе бавно и някак тържествено да джафка: “Ауу… Ауу… Ауу…” И така дванадесет пъти.

– Какво ти става, бе? – сащисах се.

– Ами… – взе да се опрадава. – Реших и аз като абитуриентите… Такова… До дванадесет… Продължете да четете Уроците на Ушакис