Една от най-странните фрази, които като християнин съм чувал, е „спасявам се“.
Цялата прелест на фразата е събрана в това „се“. Себе си. Сам. Своята душа. Както е известно, във възвратните действия субектът (суверенно) извършва действието върху самия себе си – храня се(бе си), обличам се(бе) си… Понякога това действие върху себе си придобива и нравствен оттенък: обичам се(бе си), мразя се(бе си)… Но в случая действието на субекта върху себе си е с много по-значим оттенък – богословски, сотериологичен. В изречение, където подлогът е сам вършител на действието, Бог може да е единствено „свидетел“, пряко или непряко допълнение. Страшното е, е дори в живот, мислен като християнски, Бог може да е само „допълнение“ към подлога – нашето „Аз“!
Да вземем и друг един почти неупотребяван вече израз: „Спасяван съм.“ Друг (Съвършено Безгрешният) е мой Спасяващ, мой Спасител. Аз съм толкова безсилен, че „нищо не мога да правя без Него“ (Иоан. 5:15). Според мен, по тези мънички езикови показатели можем да придобием дълбока представа за начина на мислене на човека. Според мен един искрен, дълбоко каещ се християнин, никога не би казал, че „се спасява“. Спасява Христос, единствено Христос! Кого спасява? Христос спасява грешниците, погиващите, тънещите, давещите се. Кой се спасява? Спасява се разумният, мъдрият, самостоятелният, знаещият, можещият. Който го може в Църквата, може го и без Църквата – логиката на отпадането от вярата и Църквата се крепи върху това невероятно „се“. С Църквата се разделят най-лесно „спасяващите се“. Ние оставаме в Църквата, защото не се спасяваме, защото не можем да се спасим! Ние пълзим към спасението („аз съм червей, а не човек“, Пс. 21:7), търкаляме се(бе си) към него („А от дните на Иоана Кръстителя до сега царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят“, Мат. 11:12), влачим се(бе си) с всички сили и очакваме да бъдем спасени – първо от себе си, от собственото си спасяване, от всичките си претенции за спасяващи се. Нашето „се“ започва и свършва с отвореното към Христа сърце, с подадената Нему безсилна от Адамово време ръка. „Ако не станете като децата“ (Мат. 18:3) включва и детското съзнание за неизбежна потребност от Отеческа сила, закрила, детското съзнание за безсилие и действителния опит на това човешко, детско пред Бога, безсилие. Нашата вяра в Неговото спасение постепенно ни учи на надежда само и единствено на Него; и едва когато тази надежда стане дихание на живота, ума и сърцето ни, някаква искрица от любовта към Него може би ще осветли пътя, по който Той иска да вървим, за да ни спаси!
В наши дни цари голям смут в целия свят. Всекидневно сме свидетели на безмилостни политически, икономически, военни и други решения, които се вземат от различни властови центрове и водят милиони хора до бежанство, емиграция, бедност, безработица и отчаяние. Не само чувстваме цялата тази несигурна и тревожна атмосфера, но и я виждаме изписана върху лицата на много наши сънародници, които се затрудняват в днешните изключително трудни икономически и социални условия. 
Преди време една жена ми каза: „Е, какво толкова се радваме на Възнесението? В крайна сметка в него има нещо тъжно – празникът на Възкресението свършва и Христос си тръгва от нас.“ „Как ще си тръгва? – отговарям й. Как може да си тръгва Този, Който е казал: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света.“ (Мат. 28:20)? Христос не си отива! Той завършва делото на нашето спасение, окончателно побеждава смъртта чрез Възнесението при Своя Небесен Отец. Въздига човешкото естество и завинаги го съединява с Бога. Отива да ни приготви бъдещите ни небесни домове, по думите Му: „В дома на Отца Ми има много жилища. Ако да нямаше, щях да ви кажа. Отивам да ви приготвя място. И кога ида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Мене Си, за да бъдете и вие, дето съм Аз.“ (Иоан 14:2-3). 
Чувал съм някои да смятат, че светостта е едва ли не приоритет само за хората, които са облечени в расо. Какво да прави един монах, освен да се изкачва стъпало по стъпало по Лествицата на св. Иоан?! Какво да прави един свещеник, който и без това по цял ден си е в енорийската църква, освен да се упражнява в благочестие и постепенно да се освещава. Обаче друга работа са хората, които живеят в ежедневието на света. Те казват: „Имаме проблеми, работа, делникът те грабва и ветровете те отвяват ту в една посока, ту в друга. Кога да остане време за Христос? Жегата на деня задушава всеки опит за духовен растеж!“ 
Прииска ми се да напиша текст за радостта и за тъгата. Гледам ги как се разхождат по цял ден навън, хванати ръка за ръка. Смеят се и се страхуват едновременно. А вечер дори дръзват да висят по пейките и да пият бира. Ту слагат, ту махат маските си и затова не съм сигурен дали успяват да огледат лицата си в пълнота. Точно както бяхме ние, преди да дойде кризата… Радостта и тъгата ни позволяват да живеем на границата, която ги разделя. А какво има отвъд, не знаем. И засега май не ни интересува… 
И все пак, братя и сестри, мисля си, че живеем в един тъжен свят. Тъжен не по отношение на Небето. Спрямо него този свят винаги е тъжен. А по отношение на нашите предци – бабите и дядовците ни. Тези, които живяха сред нас вчера и току-що изпратихме към Небето.
Това изкушение, което сега имаме с т. нар. коронавирус, каквото и да представлява той, е изпитание за християните, първо за нас, расоносците – патриарси, архиереи, свещеници, дякони, певци, монаси, и след това и за вас – вярващите, които продължавате, въпреки цялата пропаганда, да идвате на тези толкова хубави Вечерни (текстът е проповед от 4 май – в навечерието на празника на света великомъченица Ирина и на свети Ефрем Нови Чудотворец), които имат вкуса на Възкресението, които имат радостта на Възкресението, славата на вечния живот. Това, което изживяхме тази вечер, е част от едно предвкусване на вечния живот. Ако дойдете и утре на св. Литургия, ще вкусите повече от вечния живот. Ако се причастите, ще вкусите още повече – 
ако се причастите смирено и с чувство за греховност, а не с оправдание, че това е ваше право. А понеже Ти, Христе, искаш да се съединиш с мене, и аз, окаяният, се осмелявам и идвам да се причастя със самото Тяло и самата Кръв, които победиха смъртта, греха и дявола. И тогава идва велика благодат – и в тялото, и в сърцето. И ако някой има зараза (μολυσμος е старогръцка дума, означаваща и сквернота, от глагола μολυνω – заразявам, μολυνση е зараза, инфекция на новогръцки – бел. преводач), телесна или духовна – тя изчезва. Но ако пристъпваме към св. Причастие небрежни, неподготвени, несмирени, неопростени, така, по обичай, защото празнува селото ми, ще отида да се причастя! – тогава нито душата ни ще празнува, нито тялото ни. И вместо да се активира благодатта на Светия Дух, която е в сърцето ни от момента, в който сме били миропомазани и запечатани с печата на дара на Светия Дух, 
ще се активира нашият грях. Ще отидеш да се причастиш и вместо за опрощение на греховете, ще се активира грехът и даже ще се разболееш. Както питат някои: Ама няма ли да се разболея? И християните се правят на апологети на Христос. Отговорът на въпроса дали ще се разболееш (но не заразен от св. Причастие – бел. преводач) е: зависи как се причастяваш, с каква подготовка се причастяваш, защото, както казва св. ап. Павел в апостолското четиво на Литургията на Велики Четвъртък: „Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста“ (I Кор. 11:30). Защото се причастяват недостойно, небрежно, а ние напразно се трудим и обясняваме, като говорим и по телевизията, за да кажем как стоят нещата със св. Причастие. 
На някого може да му се стори, че животът на св. Георги е стара история за минал героизъм. Всъщност, както и всички светии, този велик мъченик е наш съвременник. Защото е приел в себе си Бога, Който е над времето и пространството. Защото Истината винаги е по-голяма от времето. Животът на св. Георги е и наша лична история, доколкото е изобличение на дребнодушието ни и липсата на духовна амбиция. Ако искаме да празнуваме истински паметта на светеца, трябва да погледнем този факт лице в лице.