Цитатите на една домакиня
Напоследък стана модерно да ми набиват по глупавата домакинска тенджера колко лоши са всички, които се съмняват в богопросветеността на избрания, утвърден и наречен за „Велик и Свят“ събор в Крит. Затова и такива „ревнители не по разум“ (като тоя шоп – мъжа ми) трябва да бъдат брутално разобличавани. И ако случайно посегнат да се защитят, наложително е да се обвинят в липса на любов и милост. И да им бъде приписан тежкият грях на осъждането. Пък после нека доказват имат ли сестра или не… Continue reading
„Среща с Живота“ върви добре. Вторият тираж е на свършване. Сайтове се надпреварваха да ми искат текстове. Даваха ме всяка седмица по телевизията. От журналистиката съм понаучил какво трябва да правиш и какво не, за да се харесваш на хората. Колко му е? Стоиш си кротко и приемаш аплодисменти. А големите работи са за големите хора. „Аз съм малък и недостоен! Не е за мен това!“ Така и за смирен ще те помислят. А и врагове няма да имаш… 
Пътят към вкъщи минава през един подлез – и в буквалния, и в метафоричния смисъл. В него има компютърен клуб. От тези, в които тийнейджъри киснат с часове, сражавайки се във виртуални войни. Някои играят с денонощия. Малки деца, а лицата им уморени като истински ветерани… Понякога стърчат отвън и пушат. Може би в почивките между битките от бъдещето – с най-модерни пистолети, бомби и каквото там още. 
За свое оправдание ще кажа, че нямах намерение да пиша нов материал с това заглавие. На първия сложих цифричката „едно“ само заради шегата с един „колега“. После обаче бях ошамарена (в добрия, градивен смисъл на думата) от самата Мека на българската култура. Засрамих се, обещах си повече да не правя така и се заех с онова, което най-много ми прилича – домакинската работа. Беля си картофи в тая жега и подготвям вкусен гювеч с пилешко за вечеря. И си мисля: Всичко най-после тръгна добре. Аз преоткрих призванието си. Ще си шляпам тихо с боси крака в кухнята, а културните хора ще мислят вместо мен и ще попържат Синода, докато той се саморазпусне от срам. Хубаво нещо е демокрацията. 
Един от най-несправедливите ропоти на съвременните българи е за това, че сме се родили точно на Балканския полуостров и точно в тази държава. „Какви заплати вземат в Западна Европа, каква мъдрост има на Изток… Пък ние сме захвърлени на кръстопътя на цивилизациите, сякаш осъдени да водим едно мизерно съществуване…“ – ето така говорят. Тази логика стига до абсурдни крайности. Някой си дори „откри“ в Православието причината за лошия ни живот. Всички страни от католико-протестантския свят имали висок стандарт на живот… Но не и православните. Ето какви сме… Дори критерият ни за духовен живот се измерва в пари и материални придобивки. А на Балканите пари няма… 
Една от опорните точки, която мина през медийното пространство, беше колко много апостолите обичали инославните, говорели си с тях и така Църквата набъбнала от 12 души на много хора. Не били като сегашните „зилоти“, които използват некоректни думи като „еретици“, говорят грубо и фанатично и по този начин се стараят да разсипят постигнатото от Христовите ученици. Така ли е всъщност?
Българската църковна действителност страда от липса на думи… С това не искам да кажа, че няма умници, които приказват. О, не! През годините се нагледах на какво ли не – изтъкнати академици, които умело жонглират с трудно произносими фрази и други, които се представят за богослови, за да ги види светът и да ги похвали. Едни, които желаят да се прославят със сладкодумие и други, които искат да говорят мръсно, скрити зад анонимността на измислени имена. Видях болезнени амбиции, каквито, уверявам ви, не съм срещал дори в медиите. (А казваха, че журналистите са хора, готови на всичко за петте минути слава.) Чух надути егоцентрични изрази на каквито не можеш да се натъкнеш дори и сред най-пияната компания от началото на 90-те. Покрай ушите ми минаха много клишета, сякаш някъде в АОНСУ освен партийни говорители, са подготвяли и „духовни“ активисти.