Най-после новогодишните празници свършиха. Не можете да си представите какво облекчение изпитвам. Зилотите мразим Нова година. Защо ли? Много просто – хората се радват. А един истински зилот никога не се радва. Освен това, има много фойерверки. Цялата нощ е окъпана в светлина. Ужас. Истински ужас за мрачните ревнители на „консервативното Православие“. Затова прекарах нощта затворена в стаята си, облечена с черна пижама, на загасена лампа и на изключен радиатор. (За да ми е студено, сякаш съм в братска Москва. Нали знаете – по дефиниция зилотите са русофили.) Търсих начин как да заглуша шума от пиратките. С тапи за уши не става – чува се. Затова надух до дупка „Нова генерация“. Хак да им е на комшиите и техните отвратителни бенгалски огньове и лигавата им АBBA. „…В тъмна земя без светлини, в тъмно море не търся нежност… Развей черен флаг, на който пише без думи: Мръсно ми е в душата ми!…“ За момент почувствах удовлетворение. Истински дарк… Така дойде новият ден… Continue reading
Аз, “полезната идиотка”…
Горчиво. И болезнено. Не мога да реша дали е по-горчиво или по-болезнено. Попаднах скоро на
В университета изучавах един предмет, който много харесвах. Казваше се „Нестандартно изразяване“. И това се учи… Или по-точно – развива. Преподаваше ни прекрасен поет и писател, който сам беше съвсем нестандартен. Нямаше нищо общо с това, което се сещате в първия момент, когато стане дума за творци. Много от тях нарочно се представят за „различни“. Ходят странно, обличат се странно, говорят странно. Но зад всичко личи обикновена преструвка и стремеж да се направиш на интересен. Моят учител беше съвсем друг. Обикновен. Тих. Скромен. И едновременно уверен в това, което прави и говори, но без да го натрапва. Деликатен. Споделяше ни, че обича времето, в което дават интересни мачове. Казваше: „Тогава градът сякаш се изпразва и аз излизам навън и се разхождам спокойно, без да бързам.“ Представях си как го прави. Понякога предполагах, че този човек е всъщност един от малкото нормални, които са останали в града. Не казвам, че да гледаш мач е ненормално. Но животът е много повече от това. 
Донякъде е утешително това, че в следващите редове някои църковни истини ще бъдат още по-добре разкрити, но пък от друга страна е тъжен моментът, когато човек за пореден път се изправя срещу обилни потоци дезинформация, почти непрестанно изливаща се в прицърковното медийно пространство. Тук специално внимание привлича вихрената активност на поне два сайта (единият – номинално носещ име на култура, другият – на двери към православието), които обаче в последните месеци поведоха истинска война срещу Православието /като цяло/, и срещу Светия Синод на БПЦ /в частност/. От своя страна и ние в настоящия случай за пореден път ще рискуваме да си навлечем неудоволствието на някои бивши агенти на ДС, издигнати до професори по богословие. 
Нашият шумен и претенциозен свят е вперил поглед към онази Рождественска нощ с надеждата да разбере тихото й тържество. Опитва се да я имитира. Вместо звездата – изкуствена светлина. Вместо пеенето на Ангелите – концерти. Вместо даровете на мъдреците – кокетни капризи. 
Ще ви споделя нещо много лично. Най-добре се чувствам сред куки. Усещам се защитена, спокойна, сигурна. Пет от тях са ми любими… Само да не си помислите, че ползвам жаргонната дума за полицай. Щото напоследък се навъдиха едни разбирачи на смисловите гнезда на думите, та за да не ме тълкуват произволно, имам предвид нещо съвсем тривиално – игли за плетене на чорапи (шиш мельо). Ще каже някой: „Що пък плетеш на куки, а не с обръч?“ Имам си и обръчи, но ги ползвам за други плетки – не е ваша работа! 
Преди месец няколко пъти минавах покрай него и си казвах: Като понаближи времето да не пропусна да му обърна внимание. Но изглежда, че ангажиментите взеха за заложник мислите ми и ги отведоха неизвестно къде. Чак сега се сещам, че трябва да преговарям за завръщането им. Или може би миналата година постът ми се случи по-добре от тазгодишния. 
Кондак 1
Езерото е голяма утеха. Понякога беседваме…