Св. преп. Параскева – Петка Епиватска Търновска – 14 октомври

Съвременният свят много обича да говори за любов. Може би защото инстинктивно усеща, че тя се среща все по-рядко. Сигурно скоро ще я впишат в някаква „Червена книга“ на напълно изчезващите от живота на човека неща. По всичко личи… Дори и в най-обичайните житейски ситуации… Continue reading →

Имах един колега, за когото ми е приятно да си спомням. Няма да е грешка, ако го нарека приятел, макар че беше много по-голям и не сме били кой знае колко близки. Бях прохождащ репортер в телевизия, а той стар оператор, прекарал целия си живот в БНТ. При нас доработваше след пенсия. Падаше си малко чешит и повечето репортери не се разбираха с него. Аз обаче имам афинитет към такива хора и винаги, когато можех, избирах да ходя на снимки с него. Имахме си приказка. Външно изглеждаше резервиран и вятърничав, но всъщност изобщо не беше такъв. Говорехме си за Бога и той ме слушаше внимателно. Всяка дума влизаше в сърцето му. Сваляше си очилата и бършеше сълзите, които течаха като водопад от очите му. После се смееше, намигваше ми и казваше: „Пак ме разрева, сине…“ Чух, че се е преселил от този свят. Вярвам, че ще намери у Бога и милост, и още много възторжени поводи за умиление. Continue reading →

Лятото си тръгва като пенсиониран сервитьор. Бута вяло колелото си по пясъка и хвърля тъжен поглед към морето…

Върни се, имаме още да поръчваме. Парите не са проблем. Не сме дояли страсти. Не сме допили гордости. Не сме готови да пораснем. Continue reading →

Видях го у друг. Тоест, виждал съм го у много други. Превръщането на думите в захарен памук. Розов и увит около пръчка. В устата ти е сладко, а в корема ти не влиза нищо. Казват, че онзи, който познава Бога, неминуемо трябва да се държи по начин, различен от останалите. Да осветлява всичко около себе си. Да прави въздуха по-чист. Помислих си: А ти щом знаеш, защо не си такъв? Чак после ми хрумна да се вгледам в себе си. Нима аз не съм същият? Говоря, а не изпълнявам. Подбивам цената на думите. И крада техния смисъл от бъдещите поколения. Continue reading →

Като написах първия текст ”Демоде”, нямах представа, че ще има продължение. Но понякога самият живот ти разказва поучителни истории, които няма как да не запишеш… Би било грехота… Continue reading →

Като оставиш зад гърба си шума на курортното градче и продължиш до края на главната улица, ще стигнеш до едни стълби. По-точно, пред тях има телескоп. Срещу лев или два може да погледаш отблизо морето. Така няма да ти се налага да слизаш по стръмните стъпала. Макар че… По-често съм виждал хора да падат, докато се качват нагоре, а не когато се опитват да вървят надолу… Continue reading →

Сигурно сте чували за „тунела“, който някои, намиращи се на ръба на смъртта, виждат. Не знам дали реално изобщо съществува, но в София има негова реплика. Съвсем истинска. Формално се води подлез, но всъщност си е тунел. Единият му край започва, след като оставиш зад гърба си прашния център на града и стигнеш до предпоследната спирка на тролей 9. От другата страна са Централните гробища. Той е на толкова забутано място, че никога няма да влезеш в него, ако не ти се налага. Предполагам, че и с другия „тунел“ е така… Continue reading →

Задушница

Една от най-болезнените характеристики на нашето време е почти пълната загуба на авторитети. Не казвам, че са изчезнали сервилността или угодничеството. О, съвсем не! Те ще съществуват до самия край на света. Изпитвал съм го и върху себе си. Усещал съм как едни и същи хора имат различно отношение, в зависимост от това в коя част на вълната си. Когато стигнеш до върха, се появяват странни и неочаквани ласкатели, които по мистериозен начин изчезват, когато слизаш надолу. Макар че, дори и тук, понякога наглостта измества обичайното лицемерие. И вече дори не си даваш труд да се подмазваш. Continue reading →