Имаше една песен: “So this is Christmas. And what have you done?” Сигурен съм, че я помните. Да, знам, Джон Ленън е безбожник. А можем ли да понесем тъкмо от подобен човек такъв въпрос: “Ето, Рождество е. И ти какво направи?” 

Какво направихме? Какво подготвихме за Рожденика? Как живяхме? Ще Му дадем ли нещо?

Не ядохме кебапчета? Или ядохме, ама малко? Затова ли идва Христос? Заради диетата? За да станем за известно време “тревопасни”? Ние, последователите на Въплътилия Се Бог, ходехме на служби. Службите са дълги. Но издържахме. Понякога сядахме на столчетата, но по принцип издържаме на служби. Затова ли ни даде Тялото и Кръвта Си Господ? За да успеем да издаяним до приемането им? И какво още? Имаме си своите “правилни” политически позиции. Своите “нужни” на Църквата интриги. Мразим “лошите”, пробутваме “добрите”. Така си мина постът. В някои от дните си четохме вечерните молитви. Джон, ти чел ли си вечерни молитви? Джон, ти ходил ли си в манастир? Знаеш ли колко малко се спи там? Ах, ти, пропаднал поспалан!  Продължете да четете Обичам Те! →

В житието на св. мъченик Иаков Персиец (27 ноември) се разказва:

„…Като се убедил в непреклонността на св. Иаков, царят го осъдил на жестока смърт… Започнало се страшно мъчение, от което потреперили всички присъстващи. На мъченика отрязали един след друг пръстите на едната ръка, после на другата; на единия крак, после на другия; след това ръцете и краката; той само славословил Господа и не обръщал внимание на увещанието на приятелите, които го молели да спаси живота си. Мъчението продължило дълго, но твърдостта на мъченика нито за миг не се поколебала.  Продължете да четете Даваш ли? →

Макар и малцина да помнят ценността на буквите, реших да поставя няколко от тях в началото на поста…

Постът (дано да помните това) е почивка върху мокра пейка, цялата окъпана в сълзи.

От влагата есенните листа се превръщат в пеперуди и отлитат за топлите страни.

А някои още вярват, че ако не плачеш, ще изхитриш есента и в нея ще си останеш сух. Продължете да четете Букви с гръбнак →

Очевидните някога неща вече приличат на миражи… Което е било – няма да бъде… Човекът (не само в България) се разпада и само външно прилича на себе си… Но е друг… Не друг човек, не и друго създание, а сянка, която подобно на развързано куче, е побягнала от стопанина си. Помислила е разхайтеността си за свобода и толкова дълго е тичала, че никаква обява “търси се” не може да я върне обратно. А и не знам дали все още съществуват подвижници, които биха плакали за нея… Губим се, но не е страшно, защото не си липсваме… Даже е cool!  Продължете да четете Не си липсваме →

Не съм по филмите и спектаклите… По джаза пък съвсем… Затова си спомням много смътно “Ах, този джаз”. Простете, ако греша нещо, но мисля, че в него Рой Шайдър играеше умиращ театрален режисьор, който направи от смъртта си шоу и накрая пееше: “Чао, чао, живот! Чао, чао, щастие! Здравей, самота! Мисля, че умирам!” Та, той почти през цялото време си говореше със Смъртта. И съм запомнил как крещеше: “Вярност, вярност, защо постоянно повтарят тая дума, все едно, че е най-важното нещо на света?!” А? Така ли беше? Хубав ли беше филмът?  Продължете да четете Ах, този джаз →

Като всяка болест и неблагодарността има свои разновидности и степени. Като всяка болест безсрамието може да доведе до смърт.

К’во па толкова? 

Ние сме болни от нещо, което се нарича „квопатолкова“. Поразява ума и сърцето. Първо ума, после сърцето. Или първо сърцето, после ума. Няма вече истински лекари, които да разберат. Има някакви хора в бели (и не само) “престилки” и “слушалки”, но те не могат да направят нищо. Т.е., могат, но не искат. Или искат, но имат и по-важни дела. Например, да си осигурят “най-белите престилки и най-лъскавите слушалки”. И да ги хвалят, награждават, сочат с пръст. Да им викат: „учителю, учителю“.  Продължете да четете К’во па толкова? →

Наистина ли ще маскирате децата си като мъртъвци (за Хелоуин)? Честно? Ама, като кои мъртъвци? Като покойните ви родители? “Ела, дъще, костите на баба ти би трябвало да изглеждат като на този костюм. Вземи, облечи го!” Или “Неее, стига, това е забавление, не става дума за познати покойници!” А? Ми що не сте казали? Знаете ли на какви купони ходим ние (поповете) през годината?  Продължете да четете До дъно →

Видяхме се и днес с моя приятел – стария гробищен аристократ Ушакис. Поговорихме за разни актуалности. Пооплаках му се, докато той вяло се чешеше зад ухото. Помълчахме после… Накрая подхвърли:

– Виж, нещата наистина са прости. Купува се това, което се продава. А се продава това, без което можеш. За да си купиш това, което наистина намираш за важно. Дотук разбра ли ме? Продължете да четете Какво сте направили? →

Представете си държавник, който има всичката възможна власт… Дори без избори… Без нужда от кампании, от пиари… Власт, власт, власт… Колко копнеж има в тази дума, даже в самото й произнасяне! Колко примамлива суетна сладост! Какви дрехи! Какви главозамайващи питиета… Навсякъде около теб ниски салтанати! Пари, злато… И хилядите неща, които произтичат от тях… Възможности! 

Виждате ли лица насред тези възможности? Лицата на героите на деня? Включително и нашите сред тях?  Продължете да четете Няма пък! →

“Душата ми не е модерен ресторант, за да гуляят в нея разни дами!” – това е написано на саксията с почерка на трагичния Пеньо Пенев. А отзад въздига снага “Планета Пайнер”. Оттам излизат дамите, които гуляят из сърцата на съвременните българи.

Контраст, ще кажете… Малко е… Да, поетът с ватенката не е бил църковен. През по-голямата част от живота си е вярвал в комунистическата прелест… Обаче… На саксията пише – знаел е, че има душа. И че тя не е място за изискано хранене и просташка похот. А ние знаем ли това? Продължете да четете Душата ми не е… →