Есента може да бъде вдъхновяващ сезон!

Когато пожълтеят претенциите ти…

Когато самооценките ти падат на земята…

И започват да гният… Вече ненужни…

(Смирението е за тези без качества.

1000 пъти го чух, дори от свещеник –

тъкмо тогава ме заболя сърцето…

И разбрах, че моето лято не е сега.)

Есента е обезболяващо за лоши думи…

Нейният вятър ги отвява като найлон,

в който някога е имало покупки,

отдавна изядени, изпити, износени…

Когато от очите ти всеки ден завали…

А душата посмее да остане по клони, 

есента може да бъде вдъхновяващ сезон,

зареден с очакване на сигурно бъдеще! 

А зимата няма значение!

Наистина няма значение,

освен за тези, които главоломно

обичат да се спускат надолу… 

Запомнил съм едно ходене на Централни гробища. Беше тази пролет. Имах панихида на новите парцели. Валеше… Валеше като из ведро. Накъдето и да погледнеш се виждаше само кал. Никакви живи хора, освен мен, трима опечалени и един философски обикалящ гробар, който, поради ниския си ръст, изглеждаше потънал в огромните си гумени ботуши… На връщане снимах видео. Рецитирах “Тихият пролетен дъжд” на Лилиев. Там, насред джвакащото антре на оня свят, което, на моменти, избягват да посещават и погребалните процесии. Продължете да четете А душата умира неусетно… →

Всеки ще си отиде от този свят. Дори и тези, които не знаят това и са се заровили в брокатения прах на тлението. Дори и измамниците, които могат да надхитрят всички. Дори и те… Дори и звездните актьори, и изпреварилите времето си дизайнери, и разузнавачите от старата и новата школа, и известните умело пълзящи писарушки… Охо… Мога много да изброявам. Всички ще бъдат матирани от смъртта.  Продължете да четете Сложи ухо… →

Божиите заповеди са указателните табели по пътя към спасението. Има ли човек, който би игнорирал пътните знаци и нарочно би се хвърлил в някой крайпътен ров? Да, да, знам, войната по пътищата… Трябва да се направи нещо… Ние губим битките първо в душите си…

Пренебрегваме знаците, указващи ни пътя към вечността. Наричаме ги ограничения, измислици, бариери, какво ли още не… И често, с цялата си възможна скорост, се стремим към канавката на вечната погибел. Наричаме моментното устремяване към пропастта – полет на свободата… Нашата свобода е смъртоносна! Оттук започва всичко! Продължете да четете Време за любов →

Вече седмици наред медиите ни занимават с дребни неща… С дребни души… С дребнотемие… С дребни вражди на довчерашни ортаци в придобиване на дребни земни наслаждения… Не, не… Не мислете прекалено върху това. Може да се отпечата върху светогледа ви. Може да заживеете с излюзията, че човекът е дребно същество, незначително творение със сърце под формата на портфейл. Продължете да четете Невидими →

На първи септември започва Новата църковна година. А може ли Нова година без пожелания? Не, разбира се! Ето ги и моите, извадени направо от хладилника. Даже от фризера. Не защото е лято и приличат на сладолед, а почерпени от студенината на този свят. От леденото му сърце… Свикнали сме Църквата да поучава света, но вече не е чудно и обратното. 

И понеже не съм сигурен, че ще ме разберете, ще ви разкажа една-две стари истории… Продължете да четете Какво пък толкова работитье? →

Много е тъжно, че постоянно регистрираме болестите си, но витрината с лекарствата си остава затворена… Да, житията на светците са не просто витрина, а цяла Божия аптека. Спешно отделение. Реанимация. Измислете още сравнения. Не мога да спра да настоявам за това. И защо да погиваме, сякаш болницата на Църквата прилича на нещо, зависимо от родната здравна каса… Продължете да четете Да замлъкне… →

Да нарисуваш пясъчен часовник на границата на вечността… За да й дадеш време да се промени…

Да тикаш смъртта там, където Възкресението напълно я е победило… За да я накараш да поиска втори рунд…

Да напишеш “оставка” върху посолството на Всесилния Цар, благодарение на Когото имаш живот… За да опиташ готин ли е неживотът…

Да вземеш думата там, където и ангелите мълчат от благоговение… За да докажеш, че говорещият твърде много се различава от словесния… Продължете да четете Бъдеще в джоба →