Излязоха първите „резултати“ от масовото тестване на деца от първи до четвърти клас в училищата – някогашните светилища на знанието и културата. И всички ги прочетохме. Всичко на всичко, пет здрави деца – от няколкостотин хиляди! – дадоха „положителен“. И людете сякаш си отдъхнаха. Дори тези, които следваше да разберат, че тези резултати бележат най-големия позор в историята на нашето образование. Защо ли? Защото всички деца бяха изтеглени от светилищата на знанието и културата поради… пандемия. Процентът „пандемични“ деца показа цената на тая дума отлично. И най-естествената реакция на правителството и обществоно ни щеше да бъде ако не да си посипем главите с пепел заради извършеното кощунство, то поне да се засрамим дълбоко. Защо ли? Една дума – защото това са деца! Срам и позор пред тези мънички обещания за бъдеща България! Защото те бяха нарочени за заразители. И – о, аз съм уверен в това! – някои …вници тайничко са се надявали „истината да блесне“, т.е. да видят всички „неверници“ колко заразни са децата и да треперят, че тия мънички обещания за бъдеща България са всъщност… безсимптоматични убийци на нацията (не преувеличавам, вчера трябваше да отговоря и на такъв коментар!).
Не знам вие как се чувствувате, но аз се чувствувам заплют – като българин, като родител, като образован човек! Аз вече виждам избухналия вулкан, от чиято паст се лее, вълна подир вълна, не лава обикновено, а лава от лъжи. Толкова много лава аз не съм виждал през живота си! Но най-потресаващото за мене са ония човеци, които въпреки, че също я виждат, вече я сочат и клатят възбудено глава: „Това е новата вода, свиквайте! Старата вода, простичкото хаш-две-О, изтече и няма да се върне!“
И „шоуто“ ще продължи да доказва колко опасни са децата и как, „в името на живота на народа“ – този същия, лъгания от запад до изток и от север до юг мой народ! – децата трябва да ходят на училище с тестове, тестове, тестове… Защото светилища не трябва да има! Защото с лавата трябва да се направи компромис, иначе чистата вода на миналото ще ни умори от жажда!
Но изпод лавата все още излизат нищожни мехурчета човешки вопли. Те трябва да станат повече и повече, повече и повече – преди лавата да изстине и окончателно да се втвърди върху лицата ни!
13 ноември 2021 г., св. Иоан Златоуст
Живеем в апокалиптични, пределни времена, в апокалиптична атмосфера, която само този, който има проблеми с духовното обоняние, няма да усети. Божии човеци десетилетия наред ни подготвяха, че ще дойдат трудни дни, че епохата на приятните приказки ще свърши в даден момент. Покварата на човешките нрави ще стигне до своя предел. Св. ап. Павел ни казва и личбата, по която ще узнаем това. Той пише към Римляни в първа глава, че когато мъжете станат жени и жените станат мъже, тогава е началото на края. Кой го слуша това? Кой го вярва? Доскоро, когато го казвахме, ни се подиграваха. Кипърецът вярваше в сигурността на парите, на здравето си, на телесното псевдоздраве, без осветена или поне освещаваща се душа. Но без освещаваща се душа тялото е един подвижен труп. Да не влагаме много в телесното здраве, с множество предпазни мерки и да не забравяме, че тялото е живо, защото човекът има душа. Знаете много добре Кой влага и Кой взема душата, когато иска. Не когато иска владиката Неофит или вие, а когато иска Този, Който като Бог има власт над мъртвите и живите. 
Прииска ми се да напиша текст за радостта и за тъгата. Гледам ги как се разхождат по цял ден навън, хванати ръка за ръка. Смеят се и се страхуват едновременно. А вечер дори дръзват да висят по пейките и да пият бира. Ту слагат, ту махат маските си и затова не съм сигурен дали успяват да огледат лицата си в пълнота. Точно както бяхме ние, преди да дойде кризата… Радостта и тъгата ни позволяват да живеем на границата, която ги разделя. А какво има отвъд, не знаем. И засега май не ни интересува… 
И все пак, братя и сестри, мисля си, че живеем в един тъжен свят. Тъжен не по отношение на Небето. Спрямо него този свят винаги е тъжен. А по отношение на нашите предци – бабите и дядовците ни. Тези, които живяха сред нас вчера и току-що изпратихме към Небето.
Това изкушение, което сега имаме с т. нар. коронавирус, каквото и да представлява той, е изпитание за християните, първо за нас, расоносците – патриарси, архиереи, свещеници, дякони, певци, монаси, и след това и за вас – вярващите, които продължавате, въпреки цялата пропаганда, да идвате на тези толкова хубави Вечерни (текстът е проповед от 4 май – в навечерието на празника на света великомъченица Ирина и на свети Ефрем Нови Чудотворец), които имат вкуса на Възкресението, които имат радостта на Възкресението, славата на вечния живот. Това, което изживяхме тази вечер, е част от едно предвкусване на вечния живот. Ако дойдете и утре на св. Литургия, ще вкусите повече от вечния живот. Ако се причастите, ще вкусите още повече – 
ако се причастите смирено и с чувство за греховност, а не с оправдание, че това е ваше право. А понеже Ти, Христе, искаш да се съединиш с мене, и аз, окаяният, се осмелявам и идвам да се причастя със самото Тяло и самата Кръв, които победиха смъртта, греха и дявола. И тогава идва велика благодат – и в тялото, и в сърцето. И ако някой има зараза (μολυσμος е старогръцка дума, означаваща и сквернота, от глагола μολυνω – заразявам, μολυνση е зараза, инфекция на новогръцки – бел. преводач), телесна или духовна – тя изчезва. Но ако пристъпваме към св. Причастие небрежни, неподготвени, несмирени, неопростени, така, по обичай, защото празнува селото ми, ще отида да се причастя! – тогава нито душата ни ще празнува, нито тялото ни. И вместо да се активира благодатта на Светия Дух, която е в сърцето ни от момента, в който сме били миропомазани и запечатани с печата на дара на Светия Дух, 
ще се активира нашият грях. Ще отидеш да се причастиш и вместо за опрощение на греховете, ще се активира грехът и даже ще се разболееш. Както питат някои: Ама няма ли да се разболея? И християните се правят на апологети на Христос. Отговорът на въпроса дали ще се разболееш (но не заразен от св. Причастие – бел. преводач) е: зависи как се причастяваш, с каква подготовка се причастяваш, защото, както казва св. ап. Павел в апостолското четиво на Литургията на Велики Четвъртък: „Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста“ (I Кор. 11:30). Защото се причастяват недостойно, небрежно, а ние напразно се трудим и обясняваме, като говорим и по телевизията, за да кажем как стоят нещата със св. Причастие. 
Признавам, че ми е малко мъчно за миналото. Ще кажете, че беше вчера… А все едно е било преди 100 г. Един друг свят, в който всичко беше различно. Иска ми се да ви припомня за него, преди да са ви казали, че той никога не е съществувал.
Иззад множеството мисли за смъртта и болката, които тържествено маршируват от екраните и в главите ни през последните седмици, все повече надзърта едно лице с маска. Всъщност, маската вече не е на устата му, а нагличко виси под брадата. Това е лицето на страха. Той настоява да ни се представи като диригент и кукловод, като лекар и милосърдна сестра, като старец и богослов, като единствено възможен изход. Струва ми се, че му отделихме малко време и той използва това като наша слабост. Не го извадихме на слънце, защото разходките навън са забранени. А в тъмното, пред компютъра или телевизора, страхът е храбър като лъв. Дори и по коридора към тоалетната използва калцуни – хем за безопасност, хем да може тихо да се промъкне зад гърба ти. Страхът е професионален нашепник, чиято печалба е да бъде до теб и да те следи, да те контролира и да донася за теб… 
Скъпи мои братя и сестри, достигнахме края на Великия пост. Преминахме този път полезно и душеспасително. Макар и през повечето време да се налагаше да стоим в храма на хигиенно разстояние, макар и да не можехме да се целунем и прегърнем, както е обичайно между християни, с душите си станахме по-близки един на друг и всички заедно на Христос. Макар и по-възрастните и немощните да останаха вкъщи, макар и да се наложи при някои ние да отидем, а други да преминат полицейски ленти, за да дойдат в църквата, продължаваме да сме едно в Господа и в Неговата любов. И не спираме да вървим напред, въпреки камъните от страх, с които ни замерват. И Сам Спасителят през цялото време ни укрепяваше чрез Своето Евангелие, говорейки ни открито, без да казва никаква притча. И ние разбирахме, че Той знае всичко (Иоан 16:30). 
Нямам автомобил, нито часовник. (Казвам го за тези, които след думата Църква винаги ехидно добавят нещо и за скъпи коли, и за маркови часовници.) Движа се с градския транспорт. Всеки ден ми се налага да прекося почти цяла София. В последните три седмици, докато стигна до храма, средно дневно по четирима непознати ме псуват, като ме видят. В метрото, в рейса, на спирките, по улицата или от домовете си, провиквайки се през балконите. 
Когато човек успее да утихне, както е прилично да става през Великия пост, когато се научи да не се отчайва, въпреки изпитанията, Бог започва да го утешава, дори чрез уж дребни детайли от живота…